— Добро утро, госпожице! — рече тя, изпълнена с радост от факта, че има клиент. — Настанявайте се, където ви е удобно и кажете какво да ви донеса.
По протежението на цялата лява стена имаше дървена пейка, пред която на равни разстояния бяха поставени маси. Именно там се настани Миранда, приплъзвайки се зад една от тях. Хвърли поглед към другия клиент, млад мъж с бяла коса, седящ в другия край на пейката. Четеше дебела книга с кожена подвързия и не обръщаше внимание на новодошлата. Миризмата от кухнята бе божествена, пресен хляб и печено месо. Миранда отметна захабената си качулка и вдъхна дълбоко изкусителния аромат. Момичето прекъсна безмълвното й наслаждение.
— Госпожице? — рече тя.
Миранда погледна към нея.
— С какво бихте желали да започнете?
Къркорещият стомах на Миранда отправи апел за бързина.
— Кое от менюто няма да отнеме много време?
— Говеждото току-що стана готово, от закуска са ни останали сухари.
— Грейви? — с надежда запита Миранда.
— Що за място бихме били, ако сервирахме сухари без грейви? — с усмивка отвърна сервитьорката.
— Сухари и грейви да бъде. И чаша каквото и да е, само да не е вино — додаде тя, припомняйки си главоболието след последното разглезване.
— Сайдер?
— Отлично! — заяви Миранда.
— След няма и минута пристига — бе жизнерадостният отговор.
Момичето се отдалечи. Миранда отпусна пулсиращата си глава назад. Зърна движение от лявата си страна — младежът си събираше нещата. Нахлузи на вид доста тежката раница с едно опитно движение. След като бе готов, той се отправи към вратата, но вместо да напусне, остави багажа си на пода до Миранда и се настани на съседната до нея маса. Разтвори книгата си и отново се зачете.
— Много е добро — рече младежът, без да вдига очи от страницата.
— Кое? — попита Миранда. По принцип би се зарадвала на компанията, но с оглед на скорошните събития, вниманието му я изнервяше.
— Грейвито. Не си падам по сосове, обаче за това място правя изключение. Ям тук при всяко преминаване през селото. Почакай и сама ще се убедиш.
Миранда кимна и погледна към него. Бе малко по-висок от нея, бялата му коса изглеждаше не на място, обгръщайки младо лице. Дрехите му бяха освежаващо — и уникално — различие от вездесъщото сиво наметало. По-светло, почти бяло палто, с кожа по ръба на ръкавите и качулката. Навън младежът щеше да се откроява сред тълпите. Докато го гледаше, девойката осъзна, че вероятно той е последният човек, с когото щеше да е в състояние да говори нормално, без да умолява за живота си. Щеше да е най-добре да се възползва от възможността.
— С какво се занимаваш? — попита тя.
— Туй-онуй. Ами ти?
— Аз съм ограничена само до „онуй“.
— Няма лошо. „Туй“ доскучава след време — отвърна той и прелисти.
— Как се казваш? — пожела да узнае Миранда.
— Дезмър Луминблейд — отговори младокът.
— Уникално име.
— Не точно. Носел го е дядо ми, както и неговият дядо. Предполагам са харесвали името Дезмър, но не и „младши“.
Настъпи миг мълчание.
— Не искаш ли да узнаеш моето име? — поинтересува се девойката.
— Няма нужда. Тук сме само ние. След като се нахраним, всеки ще поеме по пътя си, вероятно без никога вече да се видим. Дотогава аз разговарям с теб, ти разговаряш с мен. Няма нужда от отегчения, няма нужда от имена. По тази причина хората винаги се представят, когато срещнат трети.
— Е, то е Миранда. В случай че срещнем и трети.
— Миранда. Лирично — отбеляза той, без да вдига очи от книгата.