Храната бе поставена пред Миранда и тя лакомо се зае. Младежът бе прав, наистина бе великолепна. Когато поутоли глада си, реши да угоди на въртящата се в главата й мисъл, изричайки я гласно.
— Какво четеш? — попита тя, сочейки към книгата.
— Една от неприятните последици на „туй“. Подробности за доставчиците.
— Доставчици?
— Доставчици на оръжие.
Миранда се навъси.
— Продаваш оръжия — изрече тя с равен глас.
Дезмър наклони глава и присви очи.
— Не продавам… проектирам и колекционирам.
— Наистина ли?
— Презирам хората, които лъжат непознати.
— Едва преди няколко дни узнах, че съществуват колекционери на оръжие, а днес срещам един — обясни Миранда.
— Само две къщи по-натам има и още един. Обаче си е чиста загуба на време. Грейвито е единственото забележително нещо тук.
— Защо ги колекционираш?
— Защо? — повтори младежът, затваряйки книгата. — Защо не? Хубавото оръжие е инструмент. Великолепното е шедьовър. Чисто и просто изкуство. Изработено с грижа, всеки детайл оформен с любов, балансиран, полиран. Ако скулптурите биваха изработвани със същото внимание, не биха били различими от позиралия модел. Имаш ли нож?
— Не… да, имам, ето го — отвърна тя, припомняйки си, че камата й бе върната.
— Така… изправен, як, остър. Инструмент. А погледни това.
Дезмър измъкна изящно закривено острие от колана си.
— Това се казва острие. Погледни извивката. Погледни ръба. Изчистено. Елегантно. Органично. Би могло да е било част от животно. Проектирано е въз основа на драконов нокът. Гледай.
Присви пръсти около дръжката, сетне разтвори всички без показалеца. Оръжието се задържа върху един пръст.
— Майсторът е работил с месеци над него. Би могло да бъде изложено в галерия или забито в нечий вражески гръб. Назови ми друго изкуство с подобна гъвкавост. Разбира се, точно това оръжие може да се похвали не само с отлична изработка — има си история. Било е използвано лично от Червената сянка.
Миранда почиташе пламенността му към темата, дори и да не я споделяше. Рядкост бе да се види подобен интерес към нещо — като се изключат новините от последното сражение. Колекционираните от него оръжия бяха сърцето на войната, така че тя ги презираше, но младежът бе човек, който почиташе формата над целта. Ободряващо разнообразие от преобладаващата мания на местните. И можеше да разбере позицията му. Оръжието в ръката му бе наистина красиво. Гледайки го, мислите й се върнаха към меча. Той по нищо не бе отстъпвал на този кинжал, вероятно беше изработен с не по-малка грижа. Зачуди се колко ли би платил за него този покровител на изкуството.
Но споменаването на Червената сянка я разтревожи. Всеки бе чувал за прословутия убиец, ала Миранда винаги се бе старала да си внуши, че историите за убийствата му са измислица. Реалността, която острието придаде на темата, я накара да потръпне. Историите разказваха за мъж, убил вълк с голи ръце и носещ окървавения му череп като шлем. При всяко убийство на благородник, слуховете за Червената сянка плъзваха наново. Дребна, настойчива мисъл, че можеше да съществува някаква връзка с живота й, бързо бе изтикана далеч в дебрите на ума. Въпросната мисъл бе прекалено тежка, за да бъде разглеждана в настоящия момент.
— Осъзнаване. Знаеш какво ме е довело тук. Сега съм в неравностойно положение — рече той, прекъсвайки мислите й.
— Моля? — запита Миранда, объркана от странните му думи.
— Какво си запланувала в този прекрасен ден?
— Опитвам се да реша какво следва — отговори тя.
— Не се напрягай прекалено. Ще се случи и без това — каза Дезмър, затваряйки книгата и събирайки си торбите. — Трябва да съм във форт Уик по залез.
— Аз… няма значение — рече девойката, решавайки да замълчи за срещата със стареца, който вероятно бе пратил войници след нея.
— До скоро виждане.
Младежът си сложи качулката и излезе. Фигурата му се открояваше комично на фона на почти униформените местни. Пристъп на тъга се стовари върху Миранда при вида на дузината люде, облечени в сиви наметала. Винаги я бе притеснявал фактът, че можеше да пътува с дни, да види над сто човека, а да не е в състояние да ги различи. Внезапно се почувства горда от окъсаното, окървавено наметало, което носеше. Може и да не беше бляскаво, но поне бе различно. Поне щеше да бъде запомнена за повече от миг.