Но при една нова мисъл тъгата се превърна в страх. Убиецът носеше същото наметало като всички. Можеше да се крие под плаща на всеки един от минувачите. Миранда извърна поглед от прозореца. И по-лошо. Тя бе беглец. Специфичното й наметало щеше да е предостатъчно описание, за да осигури залавянето й. Най-добре да не мисли за това. Щеше да си купи нов плащ, но в действителност нямаше много, което можеше да стори. Ако Съглашенската армия я търсеше, щеше да бъде намерена.
Насили се да приключи с храната, без да се поддава на тревогата. Едва бе погълнала и последния залък и сервитьорката изникна отново, нетърпелива да продаде още.
— Ще желаете ли още нещо?
— Не, това ще е всичко — отговори Миранда.
— Пет медни.
Миранда се зарови в кесията, която бе открила на коня и даде пет монети. Сервитьорката се застоя, дрънкайки с монетите в престилката си. Миранда долови намека и постави още две монети върху масата. Усмивката на момичето се разшири.
— Благодаря, госпожице, желая ви великолепен ден.
— Подобно.
Миранда остана на мястото си още известно време. Сега какво? Не бе сигурна кой знае за нея или какво си мисли, че е направила. Дали все още смятаха, че притежава меча? Ако бе принадлежал на висшестоящ военен, наказанието за кражба щеше да се равнява на това за измяна. И то бе доста по-лошо от обикновена екзекуция. Щеше да послужи за назидание. Мъчения, унижения и срам щяха да изпълват остатъка от дните й, докато накрая не бъдеше умъртвена по колкото се може по-жесток начин.
Преглътна мъчително и се загледа в потъмняващия белег върху дланта си. Проклетият меч я бе белязал по няколко начина. Животът й далеч не би могъл да се определи като приятен, но бе започнал да се влошава драстично от мига, в който бе докоснала глупавото оръжие. Може би магията му носеше и проклятие, което щеше да я преследва с лош късмет докато е жива. Сърцето й се сви. Магията винаги я бе интригувала, но я бе съзирала само няколко пъти. Сега имаше възможността да наблюдава отблизо как превръща мизерния й живот в непоносим. Стисна юмрук.
— Извинявай? — обърна се тя към сервитьорката.
— Да? — изчурулика момичето.
— Давате ли стаи под наем?
— Не. Потърсете странноприемницата на Майлин. Отсреща — момичето посочи.
— Благодаря.
Напусна гостилницата, дирейки подходящо място да се умие и остави коня си, докато закупи нужната екипировка. Лесно откри странноприемницата, тя разполагаше и с конюшни. Плати няколко медни монети на коняря и влезе в самия хан. Преддверието бе добре осветено и спретнато. Мъж с превръзка над окото стоеше зад тезгяха, а край вратата се бе прегърбило момче. Влизането на Миранда бе посрещнато със същото оживление като в гостилницата.
— Добре дошли в странноприемницата на Майлин. Какво мога да направя за вас? — попита ханджията.
— Бих желала да наема стая за няколко часа.
— Съжалявам, клиентите ни трябва да платят поне за една нощ. Уверявам ви, че щом видите стаята, няма да ви се прииска да напуснете.
— Добре тогава. Една стая. Евтина, ако е възможно.
— Цените ни започват от двадесет медни на нощ — рече той.
— Малко скъпичко — отбеляза Миранда.
— Най-добрите цени за най-добрите стаи. Плащате за качество — изрепетирано каза ханджията.
Девойката неохотно се раздели с една от сребърните си монети. Мъжът й върна полусребърник и пет медни. Две от медните монети се озоваха в джоба на момчето, отвело я до стаята и дало ключ. Помещението бе уютно и чисто, много по-добро от стаята в „Гущеровият бокал“.
Миранда се заключи. Раненото й рамо бе започнало да пулсира и да се вцепенява.
Захвърли замърсеното наметало върху леглото. Навивайки ръкав, което се оказа доста болезнено, тя откри, че превръзката е подгизнала от кръв. Миранда стисна зъби и потръпна от болка, докато я отделяше. Раната бе подута и зачервена, обградена със съсиреци. Не се подобряваше. Девойката знаеше от опит, че рани с такъв вид рядко заздравяват сами и никога не изчезваха напълно.
Кана с чиста вода, леген и купчина изпрани кърпи говореха за качеството на странноприемницата. Миранда напълни легена и се зае да промива раната. При всяко изстискване водата порозовяваше във все по-плътен оттенък. Когато приключи, легенът приличаше на съд с блудкаво вино. Кърпата бе покрита с петна. Тъй като знаеше, че няма да може да се изпере, Миранда я използва като превръзка. Влажният, хладен плат поуспокои болката, но ако искаше отново да използва десницата си пълноценно, трябваше да потърси лечител.