След като се постара да изчисти кървавото петно от плаща си, тя излезе от стаята, заключвайки. На излизане ханджията й се усмихна, вратарят стори същото. Приятно й бе да получава такова отношение, макар да бе наясно, че то се дължи единствено на среброто в джоба й. В известна степен предпочиташе презрителните погледи, хвърляни й от хората, когато узнаеха, че е съчувственик. Подобни реакции, макар и породени от невежество, поне бяха искрени. А тези хора щяха да я третират като кралица само докато си плащаше сметката.
Леденият въздух блъсна навлажненото й рамо, подтиквайки я бързо да приключи с покупките. Обикаляше из дюкяните, обслужвана от възрастни мъже и жени, деца, сакати и всички онези, по една или друга причина негодни за фронта. Тези хора бяха обитавали селищата, откакто се помнеше. Не бе минало много време след узряването й, когато бе започнала да усеща върху себе си любопитните погледи на останалите, чудещи се защо тази здрава млада дама не е на бойното поле, излагайки живота си заради по-висшето добро.
Бе чувала, че някога жените не ходели на война. Оставали в тила, грижейки се за дома. Но тези години отдавна бяха отминали. Населението проредяваше все повече и повече, тъй като новите поколения биваха покосени още преди да отгледат следващата реколта бойци. Избледнялото кърваво петно върху наметалото й вероятно бе единствената причина, спираща хората да любопитстват, придавайки й статуса на ранен отпускар. Подобни войници бяха честа гледка в по-големите градове само допреди няколко месеца, когато изведнъж престанаха да се появяват.
След ден на харчлък, Миранда се завърна в странноприемницата, натоварена с покупки. Малка едноместна палатка бе сгушена под лявата й мишница, а яка нова раница, пълна с провизии, си почиваше на гърба й. В джоба й бяха останали само няколко медни монети, но вече разполагаше с всичко, от което се нуждаеше. Оставаше й само да потърси лечител за рамото си.
Изцерителите бяха станали истинска рядкост, откакто вражеският натиск бе принудил всички налични лечители моментално да встъпват в служба. Тенденцията бе започнала отпреди няколко години. Но до неотдавна човек пак можеше да намери някой чирак-лечител или алхимик, обявени за негодни. Сега дори и това се превръщаше в рядкост, тъй като всяка година биваха прокарвани нови закони, целящи да забранят на лечителите да упражняват уменията си над онези, които не са част от Съглашенската армия. Още един начин да попречат на хората да избягат от военна служба.
Миранда току-що се бе отказала от диренето си, когато зърна пристигането на вестоносец. По полуразчистената улица галопираше кон, хвърчащ колкото му позволяваха силите. Достигайки центъра на града, ездачът скочи. Изглеждаше не по-малко изтощен от коня, а бързо насъбра тълпа около себе си.
— Старата църква гори! — промълви той.
Очите на тълпата се насочиха към северния хоризонт. Черен пушек в далечината потвърждаваше думите му. В ума на Миранда проблесна страх.
— Време й беше. Рушеше се от години — отбеляза един посивял мъж.
— И това не е всичко. Имаше от нашите, мъртви. Отидох да видя огъня и ги видях на земята. Четирима. Нищо не бе останало от тях, като че някаква магия ги беше поразила. Никаква следа от извършителя. Току-що се връщам от форт Уик. Никой не е влизал или излизал от снощи, само едно момиче. Тя трябва да го е сторила. И била тръгнала насам! — викна задъханият вестител.
Миранда се насилваше да крачи спокойно към странноприемницата, докато от всеки праг изскачаха хора, за да чуят новините. Нямаше да мине дълго време, преди някой от тях да се досети и да я потърси. Остави на коняря ключа от стаята си и започна да товари багажа си на коня. Бавно и невъзмутимо го изведе в тясната задна уличка зад конюшнята. Когато се убеди, че е останала незабелязана, Миранда яхна животното и пое.
— Моля те — шепнеше тя. — Само още минутка. Прекося ли хълма, без някой да ме види, имам шанс.
Конят пристъпваше бързо сред издигащия се до коленете сняг. Няколко нервни извръщания я убедиха, че суматохата още не се бе уталожила, за да последва търсене, но то бе неизбежно. Достигайки подножието на хълма, Миранда знаеше, че вече е скрита от погледите на местните. Една идея се зароди в ума й. Свали нещата си от коня. Натъпквайки всичко, от което не се нуждаеше, в новото наметало, тя го привърза към гърба на животното.
— Е, беше ми приятно да сме заедно. Надявам се при теб нещата да се развият по-добре, отколкото с мен — рече му тя.