С тези думи го плесна и животното полетя надолу по пътя. А до ушите на Миранда вече достигаха гневните викове на напускащата града хайка. Девойката трескаво започна да копае в огромната преспа, струпана край пътя от виелицата. Снегът бе достатъчно скован, за да позволи издълбаването на дупка. Скоро имаше достатъчно дълбока хралупа, обърната към полето. Миранда хвърли раницата си вътре и се плъзна на свой ред. Първите жители тъкмо достигаха върха на хълма, когато тя зариваше отвора. Галопиращият бясно кон бе твърде далеч, за да бъде видян ясно. Гневните люде го последваха. Ядосаните им гласове щяха да го подтикват да продължава, а липсата на ездач щеше да му осигури солидна преднина. Ако извадеше късмет, номерът й щеше да ангажира тълпата почти за целия ден.
Миранда затаи дъх. Край нея профуча половината град, изпонаяхали всички налични коне. Изчака ехтежа на копитата да заглъхне изцяло, преди да се измъкне от леденото скривалище. По наметалото й бе останал сняг, разтърсил я до кости, но поне болката в рамото бе намаляла.
Треперейки, тя бръкна в снежната дупка и измъкна нещата си. Бяха й останали само раницата, пълна с храна и вода, както и палатката. Принуди тялото си да пристъпи към обезкуражаващата дейност по нарамването на безценното оборудване, а на ума си назначи още по-уморителната задача да избяга, както и почти невъзможната мисия да очисти името й.
В някой съвършен свят трябваше само да обясни истината, за да бъде оневинена. Тук обаче Миранда бе странник, чиито жертви бяха обичните ратници. Направо можеше да се смята за мъртва. Но сега имаше неотложна задача. Раницата притискаше гърба й, над нея бе привързала палатката. В никакъв случай не бе трудно забележима. Цяло чудо щеше да е да се измъкне невредима.
Миранда огледа хоризонта. Белите преспи бързо отстъпваха пред скалистите, непроходими склонове на Рейчис. Преминаването им щеше да е трудно. Веригата им разсичаше Северното съглашение, започвайки край хълмистите поля, непосредствено до столицата в далечния изток, простирайки се чак до тресорската граница. Местата за прекосяване бяха малко и добре охранявани. Най-добре беше да ги избягва.
Преследвачите й биваха отвеждани на юг, а тя бе дошла от север. Значи и двете посоки отпадаха като вариант за бягство. На запад се простираше снежно поле, преливащо в плавно нанадолнище, вероятно отвеждащо в някой поток или река. Потоците означаваха мостове — а мостовете означаваха пътища. Щеше да има изобилие от прясна вода и възможност да открие път, когато дойде моментът. В раницата си имаше храна за няколко дни, а по това време съществуваше вероятност историята да се е изменила достатъчно от многократното препредаване, така че Миранда да не бива подозирана от пръв поглед.
Ако не друго, времето щеше да отслаби паметта им достатъчно, за да предложи шанса да остане незабелязана.
Идеята с нищо не бе по-лоша от останалите. Поне означаваше вървеж по нанадолнище. Отправи се на запад, където облачното небе почервеняваше с наближаването на вечерта. По времето, когато последните лъчи на светилото угасваха, светлината им открои връщането на разгневените жители. Миранда все още се намираше достатъчно близо, за да ги чуе.
Вървеше приведена, уверена, че няма да бъде забелязана, но се страхуваше, че може да попаднат на следите й. Това щеше да продължи да я тревожи, докато нов снеговалеж не потулеше дирята. За щастие по тези места бурите никога не закъсняваха.
След близо час търпеливо чакане и последните от тълпите най-сетне се върнаха обратно. Здрачът се бе превърнал в типичната безлунна нощ, открояваща единствено светлината на факлите им. Може би малко по на юг щеше да намери удобно място за лагеруване, стига да се събуди достатъчно рано да раздигне палатка и да продължи, преди пътищата да са се оживили. Миранда загърби града, вече съвършено скрита в мрака. Тъкмо тази тъмнина бе очаквала. Никой не можеше да я види сега. Само трябваше да издигне палатката и щеше да бъде в безопасност до сутринта.
За нещастие и други бяха очаквали същата нощ — други, които също бяха искали делата им да останат невидени. Бяха видели напускането й. Бяха я последвали. Сега се бе отдалечила достатъчно от неудобни свидетели.
Миранда тъкмо бе приключила с издигането на дебелото платнище. Работата се бе оказала доста трудна, тъй като студът бе направил ръцете й безчувствени. Бе поставила на място и последния дървен кол, опитвайки се да съживи с разтриване замръзналите си пръсти. Бе успяла да ги постопли с дъха си и с енергично разтъркване, когато дочу шумолене. Първата й мисъл бе, че някой заек се е шмугнал в палатката и сега се мъчи да избяга. Извърна се към платнището, но отново чу шума зад себе си. Миранда се извърна бързо, сърцето й подскочи от уплах.