Пет фигури стояха пред нея. Пак бяха облечени в плащове, но за разлика от разпространените светлосиви, одеждите на петимата бяха почти черни. Стояха мълчаливо и неподвижно, раздвижвани само от вятъра, взирайки се в Миранда с невидимите си очи от мрака изпод качулките.
— Кои сте вие? — заекна девойката.
Фигурите запазиха мълчание. Миранда отстъпи към раницата, която току-що бе оставила в палатката.
— Какво искате? — запита с нарастващ страх.
Бавно, с неземна плавност, фигурите започнаха да се приближават. Миранда падна на земята и се протегна към палатката. Опипвайки със здравата си ръка, намери дръжката на камата, стърчаща от кесията. Сграбчи я.
— Не се приближавайте! Нищо лошо не съм сторила! Никого не съм искала да наранявам! Моля ви! — предупреди тя, надявайки се да я послушат.
Те продължиха да скъсяват разстоянието. Миранда стисна ножа както я бе учил чичо й. Като член на едно от по-известните военни семейства, употребата на оръжие не й бе непозната, ала пак я ненавиждаше.
Изправи се на крака, обзета от вихрени мисли. Откъде се бяха взели? Как така се бяха приближили толкова неусетно? Опитваше се да се държи на разстояние, но снегът пречеше на стъпките й, без очевидно да създава подобни проблеми на преследвачите. Един от тях заобиколи зад нея. Миранда се извъртя и го докосна с върха на камата.
Острието-бръснач с лекота преряза плата. Макар да не усети да е засегнала плът, ударът й бе последван от пронизителен писък, прекалено вледеняващ, за да бъде нададен от живо същество. Стресната от ужасяващия вик, Миранда изпусна ножа. Той потъна в цепнатината и падна на снега. Раненият яростно се отдръпна назад, плащът му за миг разтворен от рязкото движение. Малкото лъчи на приглушената от облаците луна изглежда погаждаха номера, защото осветеното от тях не можеше да съществува. Нищо. Под наметалото нямаше нищо.
Миранда замръзна, опитвайки се да проумее съзряното. Под одеждата имаше само въздух, а тя се мяташе, сякаш бе носена от някой ранен. Разсейването на девойката бе предоставило достатъчно време на създанието зад нея. Качулката й бе отметната и нещо бе притиснато към лицето й. Мислите й се замъглиха. Светът сякаш се завъртя под нозете й. Миранда се опита да се бори, но против волята си загуби съзнание.
Далеч на север, в зле осветена стая изчакваха двама души. Първият — висока и грациозна жена елф в украсена броня, стоеше с лице към закрита от огромна карта стена. Държеше шлем под мишница, а върху лицето й бе изписано притеснение, примесено с нетърпение и преобладаващ гняв. Зад нея, разположен зад голямо бюро, стоеше благородник. Чертите му бяха застинали в маска на спокойствие, а дрехите му бяха от най-скъп плат. Поведението му го правеше по-подходящ да седи от дясната страна на някой крал. Пред него бяха пръснати множество запечатани документи, депеши, кодирани съобщения и декларации. Бе събрал пръсти пред лицето си, а очите му бяха насочени към пода.
— Винаги ли се бави толкова? — сприхаво запита жената.
— Търпение, генерал Телоран — отвърна той.
Елфът въздъхна и отново се обърна към картата. Тя изобразяваше целия континент, макар да нямаше нужда. Горната третина на картата, представяща Северното съглашение, бе отрупана с фигури и щрихи, отразяващи всички възможни аспекти на провелите се през тази година боеве. Под тях, тънката линия на фронта бе почти закрита от усърдно вписани числа. Оставащата част, изобразяваща огромното кралство Тресор, бе недокосната. Генерал Тригора Телоран, бивш полеви командир, прокара пръст по картата, проследявайки бледа линия край фронта. Цяла вечност не бе съзирала врага, истинска битка.
— Завоювахте ли обратно Орин Ридж? — запита тя.
— Понастоящем съществуват по-неотложни неща — изморено отвърна мъжът.
— При цялото ми уважение, сър, докато не бъде спечелена, войната получава превъзхождаща важност над всичко — отговори Тригора. — Намираме се твърде далеч от бойната линия. Дори и с Димънтовите методи, достигащата до нас информация е вече остаряла. Не биваше да напускаме Теритал, генерал Багу. Трябва…
Отварянето на вратата я прекъсна. През нея влезе слабоват мъж. Бе облечен подобно на Багу, макар че изтънчените одеяния му бяха прекалено големи. Неговите черти не бяха тези на благородник. Наместо непроницаем лик, лицето му изразяваше остра увереност, примесена с отегчение, сякаш вечно му пречеха да положи по-плодотворни усилия. На гърба си носеше жезъл със скъпоценни камъни. Ремъците му бяха груби, видимо носени с намерението да изразят презрение към изтънчените одежди. Жезълът имаше металически отблясък, а скъпоценните му камъни пораждаха у случайния наблюдател усещането, че е гледан. В ръцете си носеше купчина хартия.