— Генерал Багу… — поде той, обръщайки се бавно към елфа. — Телоран…
Не направи опит да скрие неприязънта, с която изрече второто име.
— Генерал Димънт — отвърна тя.
— Какво ще докладвате, генерале? — попита Багу с равен глас.
— Разполагаме с известни потвърждения. Мечът бе намерен и е бил предаден. Намерилото го момиче е било заловено и в момента е на път към… кабинета на генерал Епидим — обясни Димънт.
— А оръжието? Разполагаме ли с него?
— Не. Вярваме, че все още се намира в ръцете на наемника. И момичето не бе предоставено от него. Наложи се да бъде заловено — отвърна Димънт.
— Това се очакваше. На наемните убийци не може да се има доверие! — заяви Тригора, в чийто глас се долавяше гняв.
— Много добре. Генерал Телоран, съберете половината от своите Елитни. Задачата ви е да откриете къде точно е бил намерен мечът, да проследите пътя му и този на момичето. Намерете и идентифицирайте всеки, който би могъл да е говорил с девойката. Когато се убедите, че задачата е изпълнена изцяло, открийте меча и го донесете в Северната столица.
— Слушам, сър! — отговори генерал Телоран.
— Вървете! Димънт, вие останете.
След като взе листовете, съдържащи подробности относно откритията на Димънт, Тригора се отдалечи с целенасочена крачка. Прекоси прага и се озова в обширната тронна зала на замъка Верил. В единия й край се намираше престолът, в момента празен, тъй като особата се занимаваше с държавни дела. В другия край се намираха масивните двери, отвеждащи към градината.
Генералът си сложи шлема и пое към нея, все още съзирайки в ума си картата на Багу, обмисляйки евентуалните маршрути. Бавно, щателно прецени нужните действия. Тук пехота. Там кавалерия. Обсадни машини в готовност на тези места. Да. Когато приключи с тези отегчения, когато Съглашението бъдеше прочистено, тя щеше отново да се върне на фронта. И щеше да бъде готова.
Миранда бавно дойде в съзнание. Беше осеяна в мрак. Дори не бе сигурна дали изобщо е будна. Земята под нея се разтърсваше на равни интервали. Въздухът бе тежък, пропит с потискащ задух и отвратителна воня. Гнусна комбинация от засъхнала кръв, пот и около половин дузина други миризми, които никога не бе срещала преди и се надяваше да среща за последно. Опита се да прокара пръсти, но издрънчаване, последвано от опъване я уведоми, че е прикована за пода.
Замаяният й ум започна да обмисля възможните варианти. Отговорът никак не бе приятен. Бе ги виждала и преди. Черните каруци. Наличието им беше сигурен признак, че нейде нещо ужасно се е случило. А сега се намираше в една от тях. Заловена. Обречена.
Напразно се замъчи да се отскубне от веригите. Нямаше полза, но това й предоставяше някаква дейност, като не позволяваше на ума й да размишлява над ситуацията. Никой попаднал в една от тези каруци не бе съзиран отново. Цепката между вратите пропускаше малко въздух и никаква светлина. Задушливостта затрудняваше оставането й будна, но поне от мрака имаше полза. Той й спестяваше несъмнено ужасяващата гледка, оставена от предишния клет пътник. Очите й се наляха със сълзи при осъзнаването, че това бе краят.
Поне дузина пъти бе потъвала в дрямка. Нямаше как да определи колко време бе изминало. Можеше да бъде сигурна само в това, че заловилите я се движеха безразсъдно бързо, спирайки само да сменят коне, доколкото можеше да прецени по звуците. Сепна се от резкия тласък, когато колата спря отново, но този път бе различно. Миранда дочу звуците на битка, приглушени от дебелите стени на покритата каруца. Потръпна при стърженето на стомана в стомана и ужасените конски звуци.
Внезапно гълчавата утихна. Чу как резето на тежките дървени врати бива отмествано. Вратата се спусна с оглушителен трясък. Навън бе все още нощ — или, по-скоро, отново. Червеникавото сияние на факла огря вътрешността на затворническата кола, обливайки окованата снага на Миранда, заедно със стените, одраскани от отчаяните нокти на стотиците несретници през годините. Повей хладен въздух блъсна изпотеното й тяло.