— Може ли да започнем с рамото? — попита Миранда.
— Би могло да се предположи, че времето само ще се погрижи за това — каза Кая.
— Не съм толкова сигурна, че конкретният случай е такъв.
Отметна пропитото с пот и мръсотия наметало. Петно отново бе избило върху ръкава на туниката, а когато го нави, двамата воини кимнаха с разбиране.
— И това е отпреди два дни? — запита Тус.
— Да — отвърна девойката. — Плюс времето, което съм прекарала в колата.
— Само няколко дни, а ръката е отишла. Лошо. Зле зараства. Ще изгубиш ръката — рече Тус.
Раната наистина се бе влошила. Цялото рамо бе отекло, червени ивици бяха плъзнали наоколо.
— Но това беше само парче дърво — каза Миранда.
— По-лошо и от острие. Мръсно. Причинява… неща като това. Не често, но се случва. Не си от късметлиите, нали? — рече Кая.
— Животът ми не може да се нарече особено щастлив — отвърна девойката със слаба усмивка.
— Тус, ще й дадем храна и ще й намерим койка. По изгрев ще я пратим при Зеб. Не може новият ни талисман да осакатее — реши Кая. — Ще изготвя документа и ще прибера новите оръжия и брони.
— Не — отвърна Тус, не като отказ, а като твърдение.
— Какво? Няма храна, няма койка?
— Без Зеб. Ще го наръгам.
— Не започвай отново, Тус! — уморено каза Кая.
— Говореше със синчоците — рече Тус, имайки предвид Съглашенската армия.
Сините брони не се бяха променили още от началото на войната — значи преди повече от век. Всяко от трите северни кралства използваше различен оттенък, но цветът бе един. Преди обединението им, единственото общо между силите на трите кралства бе цветът на броните. И оттам бе дошло названието.
— Усещах го. Шест месеца обучение… прахосани върху предател. Хората се присъединяват към нас като шпиони, за да изкрънкат някакви облаги от офицерите. На такива смъртта им е малко. Без Зеб и с Ранкин бегалник, не ни останаха лечители — оплака се Кая.
— Ранкин е станал бегалник? Боклук! — изръмжа Тус.
— Бегалник? — попита Миранда.
— Плащаме на местен бял магьосник солидна сума, за да ни обучава лечители. Понякога се случва някой от чираците да поеме на път към него с парите и да кривне някъде, изчезвайки безследно. Избягва със среброто. Казвам ти, започвам да се съмнявам, че на света са останали свестни хора. Тус, обяви, че се нуждаем от нов лечител. Макар да се съмнявам, че ще има доброволци. Мъжете и жените, които се присъединяват към нас, неизменно искат тъкмо те да бъдат тези, които ще прережат гърлото на някой генерал. В лекуването няма слава.
— Почакайте! — обяви Миранда.
Ето решението. Щеше да я държи настрана от бойното поле, да й предостави скривалище, дори щеше да й осигури шест месеца гореща гозба и меко легло.
— Аз ще бъда новият лечител! Изпратете мен при магьосника! — охотно предложи тя.
— Ти? Хм… защо пък не?! — замисли се Кая. — Тус, погрижи се да й намериш храна и легло. На сутринта ще й дам писмото за намерение за Уолоф. Миранда, по-добре си почини. Очаква те дълго ходене.
— Отлично! Аз… дълго ходене? — попита Миранда. — Ами новите коне?
— Конете са за тези, които се нуждаят от бързина. Раненото рамо може да почака, но неочакваните възможности изникват и изчезват в миг. Две стъпки по-късно и шансът се изпарява завинаги. Кулата на Уолоф се намира от северната страна на Рейвънууд. Теренът е такъв, че пътуването пеш ще ти отнеме не повече от пет дни. Така че яж, почини и върви. Предстои ни много работа! — каза Кая.
След няколко мига глинена купа с вероятно най-лошата овесена каша, която Миранда бе подушвала, бе поставена на масата. Когато най-накрая успя да погълне отвратителната помия, очакваха я койка и одеяло, разположени в близост до подсиления огън. Тя се отпусна вдървено на леглото, наслаждавайки се на пламъците. Тялото й бе подложено на такива резки промени на горещина и студ, че протестите му бяха доста усилни. Спазми измъчваха мускулите й през цялата нощ. Когато Тус я сръга на сутринта, струваше й се, че е затворила очи само за миг. Слънцето още не се бе надигнало над планините.
— Храна. Яж я бавно. Ще ти стигне — рече мъжът, подхвърляйки й торба.
Девойката успя да я улови, не и без да раздразни нараненото си рамо.