— Да? — изрече глас със силен акцент.
— Изпраща ме Кая — каза Миранда.
— Не познавам такава.
— Нося това — девойката извади документа.
— Дай! — рече гласът, съпроводен от два сгърчени пръста, вдигнали се до цепката.
Миранда подаде хартията, дадена й от Кая. Бе грабната, след няколко мига раздразнено мърморене, гласът се надигна отново.
— Парите? — запита или по-скоро поиска той.
— Не ми дадоха. Кая се нуждае от време, за да събере среброто.
— НЕ! ПОВЕЧЕ НЕ! ИМАХМЕ УГОВОРКА, ТРЯБВА ДА ПОЛУЧА ДВЕ… БОГОВЕ, КАКВО Е ТОВА?! — прогърмя той.
Мин, заинтригувана от новата миризма и непознатия глас, се бе изправила на задни крака и бе опряла предните на вратата. Очите й бяха се изравнили с отвора и тя любопитно бе погледнала вътре, стряскайки мърморещия старец.
— Мин, слез! Много съжалявам, господин Уолоф. Това е Мин. Тя е дракон — обясни Миранда.
— Виждам! Имам очи все пак! Какво прави тук това създание?
— Трудно е за обяснение.
— Няма значение. Влизай, обаче драконът остава отвън.
— Не зная дали ще мога да й попреча да… — поде Миранда.
— Драконът остава вън! — изпищя той.
Мин отскочи назад, стресната от него. Вратата бе отворена рязко, разкривайки белокос мъж. Видът му напълно отговаряше на представата за магьосник, притиснат от тежестта на безбройните години. Дрехите му бяха простовати и ослепително бели. Месингов амулет с прозрачен кристал висеше около врата му. Старецът го стисна и изрече три тайнствени слова. Камъкът проблесна за миг с ярка светлина. Мин се строполи на земята и не помръдна.
— Какво направи? — разтревожено запита Миранда.
— Спокойно, девойче. Сложих малкия демон да спи. Сега влизай вътре, преди да съм го събудил и да съм го насъскал връз тебе!
Миранда неохотно пристъпи вътре, като не откъсваше очи от неподвижния дракон — докато вратата не бе затръшната.
— Сигурен ли си, че тя ще е добре?
— Да, тя ще се оправи. Що се отнася до теб, очаквам повече бързина и покорство от един ученик. Затова си тук, вярвам.
— Да — увери го тя.
— Предполагам се нуждаеш от храна — рече старецът.
— Не бих отказала.
— Кухнята е ей там! — насочи крив пръст към една от трите оставащи врати.
Миранда се извърна. Стаята, в която се намираше, бе със сигурност добре оползотворена. Навсякъде стояха разтворени книги със захабени страници. Полупразни съдове с остро миришещи прахове и течности бяха пръснати наоколо, миризмата им просмукала се в застоялия въздух. Паянтова маса с един стол изглежда въплъщаваше трапезарията, а всекидневната се състоеше от фотьойл, поставен на стратегическа позиция между пропукващата камина и масата. Девойката пристъпи към указаната й от домакина врата.
— Аз ще се нахраня тук. Когато си готова, можеш да ми сервираш! — викна той подире й.
Миранда застина.
— Искаш аз да ти сготвя? — невярващо запита девойката.
— Да. Знаеш как да готвиш, предполагам? — отвърна Уолоф, без да вдига глава.
— Така е, но прекарах няколко дни сред студа, предимно вървейки — каза Миранда. Той бързо я сряза:
— В такъв случай бих очаквал да се зарадваш на възможността да прекараш малко време край топлия огън — отбеляза магьосникът с вбесяваща веселост.
— Аз… — заговори девойката.
— Нямам намерение да слушам. Докато онази жена не ми прати среброто, ти не си гост, не си ученик, не си клиент. Ти си нежелан квартирант. И ЗАКЪСНЯВАШ С НАЕМА! Ще правиш каквото ти кажа, в мига, в който го кажа! И туй важи с двойна сила за обучението. СЕГА СЕ ХВАЩАЙ НА РАБОТА! — нареди Уолоф.
Миранда отстъпи в кухнята, смаяна от думите му. Докато събираше скромната наличност продукти, момичето се зачуди над две неща. Първо, защо беше толкова сприхав? Второ, как можеше човек с толкова крехък вид да бъде тъй властен? Когато говореше, човек не можеше да не се подчини. Вероятно овладяването на магията спомагаше. Отчасти желаеше, отчасти се страхуваше да усвои това умение по време на престоя си тук.
Гозбата, проста зеленчукова яхния, бе готова и сервирана на Уолоф в една от глинените купи, които бе открила в кухнята. Той започна да тъпче уста, а Миранда се зае да почисти нетапицирания стол от книги и други предмети, за да може да се присъедини към него. Когато най-сетне съумя да седне, магьосникът почти бе приключил. Когато се нахрани, той избута купата, извърна се отново към огъня и продължи да чете.