Девойката издърпа книгата и я отвори. Бе озаглавена „Бели магии на Северното съглашение“. Върху страниците бяха изписани същите руни като в останалите книги, макар да бяха изобразени с по-немарливо или с по-малко умение. Над гъсто изписаните руни бяха отбелязани наименования, почитащи авторите на магиите, като например Отровопазител на Талиа или Успокояващото докосване на Мерик. Всяко заклинание бе съпроводено от подробно описание на ефектите, както и в кои случаи се препоръчва да бъде използвано. Неопитното й око не различаваше самите магии, но охотно се зачете в описанията. Възбудата й нарастваше с всяко прочетено изречение. Скоро и тя щеше да е в състояние да прави всичко това!
Тъкмо, когато смяташе, че не може да бъде по-развълнувана, нова страница привлече вниманието й. Бе озаглавена Заклинание за облекчаване на мъки на Селесте. Селесте! През всичките си пътувания не бе срещала човек, споделящ фамилното й име. Това означаваше, че някой неин роднина бе изработил това заклинание! Някой забравен предтеча или далечен братовчед. Зачете описанието, нетърпелива да узнае повече. Уви, за създателя не се споменаваше нищо. Но заклинанието бе предназначено за рани като нейната. В книгата пишеше за двойно по-големи рани, излекувани само за минути, за възвръщането на движението в изсъхнали крайници.
Миранда прелисти, дирейки други заклинания, носещи нейното име. Когато не откри други, внимателно остави скъпоценната книга, отворена на интересуващата я страница, и изтича до лавицата. Издърпа първата книга. Поддържайки я мъчително с наранената си ръка, бързо подири името си сред страниците. Не откри нищо и пристъпи към втора книга. Трета, четвърта. За няколко часа прегледа цяла една полица. Повечето томове носеха заглавия на тресорски. Достатъчно добре владееше езика, но бе малко вероятно тези книги да съдържат информация за рода й, тъй като бяха живели в и около Кенвард с течение на безброй поколения.
Едва когато светлината от прозореца стана неизползваема, Миранда прекрати търсенето си. Обезсърчено върна обратно книгата, разпалила надеждите й, и се обърна към прозореца. Слабото сияние на забулената от облаци луна я накара да осъзнае, че съвсем бе забравила скъпата Мин! Изтича и надникна навън. Импровизираното драконово ложе бе празно, следи отвеждаха към гората. Паническият писък на преследван горски обитател, последван от отърсването на дърво, успокои Миранда. Малкият й дракон бе зает и в отлична форма. Щеше да се оправи.
Бе ред да се погрижи за самата себе си. Погледна към леглото. Ако възнамеряваше да спи в тази прашна реликва, щяха да са нужни известни приготовления. Одеялото трябваше да бъде изтупано, матракът трябваше да бъде проверен за нежелани гости, възглавницата подложена на подобна процедура. За известно време това щеше да е неин дом и трябваше да го направи уютен. Пристъпи към работа и тъкмо отупваше ръце, канейки се да си легне, когато се разнесе ревът на Уолоф.
— Вечеря! — по-скоро изискване, а не покана.
Предпазливо спускайки се по коварните стълби, Миранда прецени ситуацията си. Щеше да се храни за втори път в същия ден, рядко събитие в чергарския й начин на живот. И не само това, очакваше я меко легло в топла стая. Същински лукс, в сравнение с условията, в които бе привикнала. Ако от нея се иска само да готви един-два пъти дневно, за да остане в този рай, то сделката определено си струва. Още обмисляше това, когато в дъното на стълбището срещна Уолоф, понесъл свещ в ръка и намусена физиономия върху лицето си.
— О, ама хич недей да бързаш! Не бих си простил да се преумориш! Би било недопустимо! — изрече той с престорена загриженост.
— Съжалявам. Просто рамото ми е в много лошо състояние — обясни тя, усещайки няколко пробождания, предизвикани от напрежението.
— Ако не ме лъже паметта, спускането по стълби е по-скоро в областта на краката.
— Зная, зная — отвърна Миранда, не желаейки да предизвика нов хаплив коментар. Въпреки това такъв последва.
— Всичко е наред. Какво ще кажеш да сложиш малко месце този път, а? Не си правя труда да поддържам запаси от зайци, само за да се храня като такъв!