— Смятах, че ще си по-ядосан! — Миранда бе леко притеснена от рядката проява на учтивост, на която ставаше свидетелка.
— О, всъщност съм особено разгневен, но съм на мнението, че сред диви зверове е най-добре да се избягва употребата на резки думи.
— Значи няма да крещиш, докато Мин е тук? — запита Миранда, сядайки в леглото, с което събуди дракона.
— Да, но щом проклетото създание се отдалечи достатъчно, ще чуеш всичко онова, което в този миг едва успявам да удържа… — промълви той, потръпвайки от потиснатия гняв.
— Защо ли се изкушавам да я оставя при себе си? — меко попита девойката.
— Защото забравяш, че като магьосник притежавам известни могъщи и далеч по-постоянни методи да се отърва от животното от едно мизерно приспивно заклинание! — изрече Уолоф. Последните му думи бяха обагрени с изпитваната от него ярост.
Събудената спътничка погледна сънено към Миранда, сетне към магьосника. При вида на втория човек очите й се разтвориха широко и тя скочи на пода. Заставайки между Миранда и евентуалната заплаха, Мин прониза Уолоф с поглед и зае нападателна стойка. Разпери криле и оголи зъби. Когато магьосникът не отстъпи, Мин размаха опашка, събаряйки купчина книги. Моментално Уолоф сграбчи медальона си. Миранда постави успокояваща ръка върху хълбока на Мин.
— Спокойно, Мин. Уолоф е приятел! Няма да… — започна тя, сетне погледна към чародея тъкмо навреме, за да види още едно потрепване. — Да ми стори нищо лошо.
Продължи да гали животинката по врата и да я успокоява, докато накрая Мин се отпусна.
— Точно така. Сигурно си уморена от тази неудобна стая. Защо не излезеш да поиграеш навън сред топлото слънце, да уловиш нещо за ядене? — рече тя.
Проследявайки многократните жестове на Миранда, Мин погледна към счупения капак, който отново се бе разхлабил. Прелетя птица. Мин изхвърча навън и се втурна надолу по стената. Миранда изтича до прозореца и проследи как дракончето се отправя към същите дървета, които бе тероризирало снощи.
Уолоф застана до нея, заинтересуван единствено от разстоянието между себе си и дракона. Гласът му се усилваше едновременно с отдалечаването на Мин.
— Книгите около теб са плод на три живота неуморно търсене. Дядо ми, баща ми и аз сме прекарали години в бродене из пламтящата от рат земя в дирене на мъдрост. Всеки къс мистично знание за целението е събран тук. Няма да позволя всичко това да изчезне в облак дим, само защото един невеж чирак не може да прояви подчинение и да държи проклетия си дракон настрана! Разбрано!? — викна с нарастващ гняв.
— Да — засрамено рече Миранда.
— Добре… Да започваме тогава! — изрече той, успокоявайки се бързо. — Първо трябва да се научиш как се произнасят отделните руни. Като цяло изграждат сложен език, но за целите ни ще е достатъчно да научиш само малка част от него. Но каквото и да научиш от мистичния език, научи го добре. Една погрешно произнесена дума може да бъде доста опасна.
— Опасна?
— Да. В най-добрия случай заклинанието няма да проработи. Не по-малко вероятно е грешката да промени магията по непредвидим начин. Не мога да подчертая колко важно е това. Преди години мой колега опита да направи магия за запалване. По невнимание замени руната на целта с тази на себевъздействие. Излишно е да казвам, че гледката не бе от приятните. Почистването беше още по-неприятно. Но бе добър поучителен пример — довърши магьосникът.
Като се изключат двете почивки за хранене, целият ден премина в обучение. Произнасянето на тези думи бе далеч по-трудно от всичко, което Миранда бе учила досега. Защото всяка дума бе пропита със сила — изричането на твърде много от тях щеше да изгради заклинание. По тази причина всеки опит бе последван от дълго мълчание. Когато Миранда не проявеше желаното от Уолоф внимание, налагаше й се да изслушва вариация на дългото поучение за коректен изговор и „нежеланите“ резултати. Въпреки трудностите успя да научи известен брой думи. По време на вечеря се престраши да зададе въпросите, които я притесняваха.
— Уолоф? — започна тя.
— Да — отговори магьосникът, без да вдига очи от неизменната си книга.
— Защо трябва да учим друг език, за да правим заклинания?
— За да спестим усилия. Езикът на тези магии е свързан с духовете. Когато произнасяш заклинание, привличаш заобикалящите ни сили да ти помогнат. Виждал съм постигането на подобен ефект на всякакъв език, но в тези случаи умът на заклинателя трябва да е синхронизиран с духовете. Което е по-бавен и по-дълъг процес. Понякога са нужни напеви. Аз лично не виждам полза, но всеки си има предпочитания. Нищо от това, което ще правиш, няма да изисква повече от научаването на руните — обясни той, сякаш бе отговарял на този въпрос стотици пъти.