— Какво сгреших? Защо викаш? — попита тя.
— Какво си сгрешила? Изгуби времето и на двама ни, като ми позволи да те уча на неща, които вече трябва да са ти познати!
— Не зная нищо, кълна се! Познанията ми за магията се свеждат до преподаденото ми от теб! — увери го тя.
— След миг ще узнаем! — рече гневно Уолоф, сграбчвайки амулета си.
Миранда бързо се изправи, събаряйки стола си при опита да отстъпи. От застрашителния поглед на магьосника я побиваха тръпки. Той изстреля низ мистични слова, само част от които й бяха познати. Не можа да разпознае заклинанието, знаеше само, че последните няколко думи го насочват върху нея, фокусирайки ефекта му към плътта й. Едновременно с изричането на последната дума, девойката усети потръпване в ръката си. Пръстите й станаха безчувствени, усещането бързо плъзна нагоре. След миг крайникът увисна безпомощно. Опита се да помръдне, но ръката не я слушаше.
— Какво направи? — отчаяно рече тя, стискайки безжизнената ръка.
— Сякаш не знаеш! — рече той.
Парализата продължи да се разпростира, а паниката на Миранда нарастваше едновременно с нея. Десният й крак бързо бе обхванат и девойката загуби опора. Скоро цялата й дясна половина бе безжизнена, а лявата страна бе на път да я последва, губейки усет. След няма и минута лежеше на пода като парцалена кукла, неспособна да помръдне, дишаща едва-едва. Уолоф пристъпи до нея, но Миранда не разполагаше с власт дори над очите си, за да ги фокусира върху него. Той се приведе, за да провери дишането й, сетне бавно излезе.
Тя чу вратата да се затваря. Бе я оставил. Минаха часове, в които Миранда се наслаждава единствено на компанията на мислите си. Съзираше само размазани петна цвят и светлина. Чуваше ясно, но нямаше какво да слуша, освен вятъра. Всички други сетива бяха изчезнали. Усещането за пълна безпомощност бе влудяващо. Насочи цялата си очевидно значителна концентрация върху задачата да помръдне макар и един пръст, но не успя. Едва когато светлите петна бяха потъмнели, отново се разнесоха стъпки.
— Добре. Вече съм убеден. Ако бе получила обучението, в което те обвиних, със сигурност щеше да знаеш как да се защитиш от подобна магия.
Уолоф махна с ръка и произнесе няколко слова. Миранда моментално си върна отнетите й усещания.
— И никой не би позволил подобно заклинание да подейства, ако е в състояние да му попречи — продължи той.
— Можеше просто да ми повярваш… — отбеляза девойката, с мъка надигайки се от пода. Без да усети, мускулите й се бяха схванали.
— Следвам принцип, който винаги ми е бил от голяма полза — никога да не приемам сляпо онова, което може да бъде проверено — рече той, вземайки чист, розов кристал от масата.
— Е? — попита тя, очаквайки извинение.
— Вземи това. Този кристал е сравнително добре пречистен. Ще помага на концентрацията ти. Подготви ума си, съсредоточи се върху кристала и направи отново заклинанието — каза Уолоф, сякаш часовете на парализа изобщо не се бяха случвали.
Миранда стисна новия скъпоценен камък. Не трябваше да бъде толкова наивна и да очаква извинения за недоверието му. Но това нямаше значение. Предстоеше й много важна работа. Не само имаше възможността да се отърве от осакатяващата я рана, но и бе на път да направи първата реална крачка към целението. Без служещата като ориентир топлина на кристала бе трудно да узнае кога съзнанието й е достигнало нужното ниво на концентрация. Когато почувства ума си в подобно на сутрешното състояние, Миранда изрече думите.
Дори нещо толкова просто заплашваше да наруши съсредоточаването й. Както преди, усети успокояваща топлина, която я разсея допълнително. С изричането на последните няколко думи, топлината се усили значително.
— Добре. Сега си почини. Остави заклинанието да си върши работата.
Миранда позволи на околния свят отново да се просмуче. Странната умора се появи отново, този път бе много по-силна. Чувстваше се замаяна, едва не падна от стола. Но ръката й се чувстваше великолепно. Ужасната болка, с която бе свикнала, бе заменена от нежен гъдел. Дръпна ръкава и свали превръзката. Пред очите й червенината и отокът спадаха. След миг осакатилото я нараняване се бе свело до състоянието, в което бе било първоначално. Проста, макар и значителна, рана. За голямо нейно разочарование заклинанието спря да работи.