— Тогава я потърси! Потърси Мин! — настоя Миранда.
Старецът стисна по-силно очи, за да запази концентрацията си.
— Това може да ти прозвучи странно, но издирването на драконови съзнания не ми е било от особена полза през годините. Може да се наложи да проведа известно проучване, преди да съм в състояние да извърша тази модулация. Във всеки случай няма значение. Злонамерените нашественици — или каквото е останало от тях — се оттеглят. Е, на работа!
Миранда неохотно пристъпи към учене. Опита се да си представи, че Мин просто е отишла да вилнее из гората, както предните дни. Но нямаше смисъл. Не можеше да заглуши притеснението си. Заклинанията й се проваляха. Не бе в състояние да прави дори магии, научени в първите дни на обучението. Накрая Уолоф се изнерви.
— Достатъчно. Това е всичко за днес — рече той.
— Съжалявам. Просто… не мога да спра да мисля за Мин. Сигурно е в беда.
— Да, трябва и вероятно е. Вероятно лежи край пътя, но това е без значение. Ти ще бъдеш бял магьосник. Трагедиите трябва да спрат да те интересуват.
— Как смееш! Приятелката ми може да е наранена. Това винаги ще има значение за мен. Целителят трябва да притежава състрадание.
— Кая те изпрати, за да се научиш да лекуваш ранените. Показа невероятен потенциал, но потенциалът не означава нищо. Важно е изпълнението. Животът щеше да бъде прекрасен, ако ни караха да работим само сред приятни обстоятелства, но истината е, че в тези места от лечителите няма полза. Ако искаш да помагаш, ще трябва да лекуваш разкъсани мъже и жени. Крещящи от болка войници. Лица, които може да зърнеш обгърнати в кървава маска — или по-зле, призрачно бледи от хватката на смъртта. На места не ще имаш възможността или силите да помогнеш на всички, които се нуждаят. Ще трябва да решаваш кой ще живее и кой ще умре. Каква полза би имало от теб, ако дори въобразената съдба на едно незначително създание те прави безпомощна? Ти си безполезна! — обяви той.
Уолоф се надигна и отвори вратата. Затръшна я гневно след себе си, а Миранда се обърна отново към прозореца. Бе покъртена от думите му. Истинността им я бе разтърсила. Правенето на магия и в тези условия бе достатъчно трудно, а да постигне желаното умствено състояние, когато край нея гасне живот? Невъзможно. Емоциите не можеха да бъдат изтласкани.
Може би истинското изпитание за един магьосник бе безпристрастността. Във всички познати й истории за чародеи, маговете бяха студени и безчувствени, насочили умовете си единствено към целта. Част от нея копнееше да бъде освободена от тежестта на емоцията — но в сърцето си потръпна при тази мисъл. Повдигна й се от представата как показва гняв и презрение наместо състрадание и тревога. Такава участ бе по-жестока от смърт. Да не послуша сърцето си сега означаваше да го заглуши завинаги, а то мълвеше, че приятелката й се нуждае от помощ.
Тя слезе по стълбите, взела решение.
— И какво ще правиш? — подигравателно запита Уолоф.
— Ще отида да помогна на Мин! — обяви девойката.
— А как възнамеряваш да я откриеш?
— Не зная — отвърна Миранда, докато нахлузваше прокъсаните си ботуши и си слагаше наметалото.
— Върви тогава. Преподадох ти основите, за което ми беше платено. Съвестта ми е чиста. Но трябва да запомниш едно. Кая е вложила значителна сума и ще очаква лечител. Как ли ще се почувства, когато й кажа, че новият й талисман и единствен целител е измръзнал до смърт, дирейки да спаси звяр от опасност, за която дори не е сигурна?
Миранда му хвърли продължителен тежък поглед, преценявайки думите му. Сетне отвори вратата и излезе на студа. Кратък поглед към небето й показа, че не би могла да избере по-лошо време да броди из горите сама. Всяка седмица от престоя й в кулата на Уолоф бе валял сняг поне веднъж. Предимно леки снеговалежи, но някои донасяха със себе си вятър и студ, достатъчни да застрашат създанията, неуспели да открият заслон. Днес денят бе именно такъв. Пронизващ вятър предвещаваше още по-безмилостните вихри, които щяха да шибат лицето й до час.
Острите нокти на Мин бяха оставили ясни следи, които да следва, ала надигащият се вятър бързо ги заличаваше. Надпреварвайки се с времето, Миранда крачеше сред снега, на места затъвайки до колене, с цялата си възможна бързина. Не обръщаше внимание на жестокото горене в очите си, предизвикано от вятъра, знаейки, че изгубеше ли дирята само за миг, можеше изобщо да не я намери. Гневно бе стиснала наметалото си с лявата ръка, затворила пръсти около белега, донесъл й всичките тези нещастия, сякаш ако го накажеше достатъчно, щеше да я освободи от проклетата си хватка.