Сенките се удължиха. Дирите отдавна бяха изчезнали. Сега Миранда се движеше единствено уповавайки се на надеждата. Този път късметът не й изневери. Откри купчина сняг, обагрена в червено от кръвта под нея. Петното ясно се открояваше сред ослепителната белота наоколо. Снегът, размятан от бесните ветрове, бе позаличил, но не напълно, следите от битката, която Уолоф беше описал. Трябва да е била ужасна. Макар че не можеше да бъде сигурна, пръснатите из поляната полускрити стъпки вероятно принадлежаха на поне половин дузина люде.
Четирима не бяха оцелели да видят края на битката. Телата им очевидно бяха взети, само шлемовете бяха оставени, окачени върху забити в окървавената земя мечове, указващи лобните им места. Шлемовете бяха сложно изработени, железни с тъмносин емайл, покриващ цялата им повърхност, като се изключат няколко места със златна украса. От върховете им се издигаше бял кичур от конски косми.
— Значи са били войници — изрече Миранда през изпръхнали от вятъра устни.
Огледа земята, но нямаше признаци Мин да е била тук. Конските следи в снега отвеждаха на север и девойката ги последва, тъй като нямаше какво друго да прави. Ако Мин не ги бе достигнала преди края на битката, може би ги е срещнала по-натам.
Не след дълго попадна на мястото на още едно сражение. Още кръв — и един шлем, по-скоро забравен, отколкото оставен като мемориал. Край него имаше дълбока бразда, оставена от енергичните движения на нокти. По-нататък — дълбока яма в снега, почти стигаща до земята и отличаваща се с петно по-гъста, по-тъмна кръв. Точно като онази, видяна в драконовата бърлога. Нямаше съмнение. Принадлежеше на Мин.
— Не! — викна Миранда.
Хвърли се в снега, заравяйки пръсти в натрупаните снежинки, тъкмо когато първите кристалчета на дълго надвисналата буря започнаха да падат. Девойката се изправи. Дупката бе празна. Присвивайки очи, тя различи малко червено петънце, последвано от още едно и още едно. Последва тази диря и откри проснатата форма на дракончето. Мин бе студена на досег, студена почти колкото полуобгърналия я сняг. Две жестоки рани загрозяваха снагата й, очевидно причината за падането й. Миранда коленичи и допря ухо до драконовата гръд. Борещото се сърце туптеше едва-едва. Едва доловим шепот на живот, съвсем дребен пламък на надежда.
Миранда огледа раните. Страховита цепнатина разсичаше врата и продължаваше надолу, разсичайки цели люспи, запълнена с лепкава, почти черна кръв. Втората рана бе по-малка и върху главата. Дебелите люспи си бяха свършили работата. Само тънка ивица кръв се стичаше от рана, оставена от удар, който би убил всяко друго създание.
Младата целителка се приготви да приложи наученото. Внезапно сърцето й се сви, когато осъзна небрежността си. Кристал! Не бе взела кристал! Никога не бе успявала да направи заклинание без такъв. Но нямаше време за колебание. Забавеше ли се дори миг, щеше да изгуби приятелката си завинаги. Постави ръце върху шията на Мин. Уникалната кръв прогаряше пръстите й, но Миранда не обърна внимание. Умът й се нуждаеше от тишина, за да има ефект от заклинанието. Всяка мисъл трябваше да бъде прогонена, за да бъде постигнато достатъчно дълбоко вглъбяване, та думите да достигнат до ушите на онези сили, които щяха да им придадат реалност. Липсата на кристал затрудняваше нещата, но силните емоции го правеха почти невъзможно.
Тя опитваше ли, опитваше, но не можеше да загърби страха и мъката, които изпитваше към единственото създание, грижещо се за нея. Сълзите се сипеха от очите й и жилеха бузите й, съпровождайки вълните чувства, които се бореха вътре. Колкото по-силно се опитваше да се съсредоточи, толкова повече мислеше за опасността, в която се намираше приятелката й. Умът й летеше, но Миранда не се отказваше. Емоциите продължиха да се усилват и в един момент девойката не можеше да издържа повече. Произнесе тайнствените слова. Ако не можеше да извлече сила от спокойното съсредоточаване, трябваше да се опита да я подири от вихрушката в главата си.
Думите започнаха да действат, макар и слабо. Бавно усети как цепнатината се затваря под пръстите й, но не напълно. Изрече ги отново — и отново. Всяко повторение докарваше раната по-близо до зарастване и Миранда по-близо до изтощението. С изчезването на последната капка кръв, младата магьосница премина границата на изтощението и падна по гръб. Бурята завилия с пълна сила, а светът се скри от очите й.