— Не, не! Не към мен. Там! Дървото! — каза момичето, размахвайки отчаяно ръце.
Мин се намръщи, поглеждайки към подпалките със съмнение. Когато отново вдигна поглед към Миранда, видя насърчаващо изражение, така че знаеше какво да прави. Огненият дъх стори за един миг това, което на Миранда щеше да отнеме цяла вечност. Девойката протегна ръце към огъня, а Мин приседна до нея.
— Е, Мин, предполагам сме квит. Аз ти спасих живота, а ти спаси моя. Щом постопля измръзналите си пръсти, ще ти дам наградата, която зная, че очакваш. Ще получиш най-доброто почесване в живота си! — увери тя приятелката си.
След няколко минути по пръстите й плъзнаха остри бодежи. Усещането бе болезнено, но Миранда го приветства, тъй като то означаваше, че ръцете й не са били увредени от студа. Щом болката утихна, даде полагащата се награда на Мин. Обичното галене опияняваше от радост животинката. Почти нищо не усещаше през дебелите люспи, но въпреки това го обожаваше.
Миранда продължи да я гали, докато ръката й не изтръпна. Дори и тогава Мин я изгледа сякаш бе престъпница, задето е спряла. Но драконовата обида не трая дълго, тъй като някакъв звук и миризма привлякоха вниманието й към гората. Изчезна след миг. Миранда бе успяла да прогони по-голямата част от студа от тялото си, когато Мин се върна със средно голяма дива пуйка.
— Това се казва улов! Какво ще правиш с цялото това… олеле! — рече тя, извръщайки се от отвратителния отговор, който получи на питането си.
Могъщите челюсти на дракона, допреди минути гальовен като котенце, се справиха с плячката за нула време, откъсвайки големи парчета и поглъщайки ги цели. Още няколко хапки и птицата бе изчезнала с все костите. Тъкмо тази рядко съзирана страна на приятелката й тревожеше Миранда. Често забравяше, че драконът бе диво животно. Когато дъвченето и пукането утихна, девойката погледна към преливащото от доволство създание. Дракончето облиза капчиците кръв по муцуната си с няколко ловки замаха на език.
— Има какво да научиш за обноските на маса… — отбеляза Миранда.
Погледна към останките от храната. Колкото и да бе отвратена от видяното, гледката не й позволи да забрави, че не бе яла цял ден. Подсмихна се. В миналото далеч не бе представлявало рядкост да прекара ден или два без храна. Често възможностите бяха малко и редки. Престоят й в това сурово място на знание все пак бе съумял да я разглези, тъй като бе свикнала да се храни всеки ден.
Усмивката изчезна от лицето й, когато извърна очи на юг. Бе й отнело часовете от обед до здрач да открие това място и то след добро отспиване и пришпорвана от страх. Връщането щеше да отнеме двойно повече време, дори и без да се взема под внимание пресния сняг.
Погледът на гладното момиче отново се насочи към останките край Мин. Сред окъсаните пера се намираше късче месо. Миранда го вдигна от снега. Подтиквана по-скоро от глада, обяви парчето за ядливо. Когато приключи с отстраняването на перата и другите нежелани части, късчето едва се побираше в дланта й. Тя го набучи върху борова клонка и го задържа над огъня. Мин наблюдаваше приятелката си с обичайното любопитство, сетне отново изчезна сред дърветата.
— Не се отдалечавай прекалено! — рече Миранда по-скоро на себе си. — След тази хапчица ще вървим към Уолоф.
Тъй като месото щеше да се пече известно време, девойката позволи на ума си да се рее. Направеното заклинание бе размътило мислите й повече, отколкото една нощ сред мразовит студ можеше да възстанови. Съзнанието й криволичеше сред забулващи паяжини, следвайки някаква смътна тревога. Не изглеждаше, че Мин е участвала в първия сблъсък… но все някой трябваше да го е сторил. Някой, който би могъл да убие четирима добре екипирани войници преди… преди…? И защо изобщо имаше войници в Рейвънуудския лес?
Миризмата на горяща храна я върна в реалността. Изглежда се бе отнесла достатъчно дълго, за да позволи на угощението си да прескочи от едната крайност на неядливост в другата. Дребното късче месо понастоящем представляваше въглен, набучен на пръчка. Лишена от избор, Миранда взе парченцето в ръката си и го огледа намусено, преди да стори всичко по силите си да отхапе. Сякаш дъвчеше кожа. Хрущящите стъпки, оповестяващи завръщането на Мин, я подтикнаха към решението, че е по-добре да гладува, вместо да излага стомаха си на риск. Сякаш за да подсили обидата, Мин носеше още плячка.
— Още? — навъсено рече Миранда, плюейки и захвърляйки славното въгленче настрана. — Не се ли насити?
Дракончето пристъпи и остави улова си пред Миранда.