— Това… това за мен ли е? Ах ти, ангелче такова! — възкликна девойката, обвивайки ръце около врата на Мин и прегръщайки я горещо.
Дракончето се наслаждаваше на вниманието, продължи да го прави и след приключване на прегръдката. Миранда я обсипваше с похвали, докато приготвяше храната си. Звукът на гласа й изпълваше Мин с радост. В крайна сметка той бе първото нещо, което бе чула през живота си, да го слуша изпълнен с радост и благодарност бе повече от достатъчна награда за направените услуги.
Приготвянето на пуйката без нож се оказа трудна работа, допълнително усложнена от неотдавна замръзналите ръце, които все още не си бяха възвърнали пълната ловкост. Но все пак не след дълго се наслаждаваше на изкусителното прясно месо. Откъсваше достатъчно топлите части, оставяйки останалата част от птицата да се доопича. Не след дълго утолили глада си. Бе шокирана колко вкусна се оказа храната. Дори гозбите на Уолоф се състояха от месо, подминало първата си младост. Дори крал не би се наслаждавал на толкова прясно месо. Последната хапка я убеди, че стария израз бе грешен. Да пируваш като крал? Ха! Да пируваш като дракон! Хвърли остатъка на Мин, която ловко го погълна.
— Е, поспахме, ядохме… да вървим! — рече Миранда.
Краката й бяха най-засегнати от студа и не й служеха особено добре. На два пъти едва не падна, опитвайки се да срита сняг върху огъня, за да го потуши. Затова трябваше да се задоволи с пътуване върху най-плиткия сняг, описвайки широки кръгове около издигащите се преспи, струпани от вихрушката върху обратния й път. За щастие снегът бе дебел и плътен, само най-горните инчове поддаваха под тежестта й. Иначе дори и плитките долини между преспите щяха да я погълнат до пояс. След няколко минути ходене нозете й изглежда най-сетне си припомниха как да се оправят със снега — ходенето се превърна в по-несъзнателна дейност. Едва тогава забеляза поведението на Мин.
Обичайно жизнерадостният звяр ставаше все по-апатичен с всеки изминал момент. Опашката на Мин, обикновено неспирно извиваща се, висеше зад нея, оставяйки диря в снега. На всеки няколко стъпки вдишваше бавно и дълбоко и се оглеждаше с копнеж. Миранда се притесни. Мин никога не се бе държала така преди. Изглежда тъгуваше за някого. Но за кого?
— Какво има, мъничката ми? Кой ти липсва? Онзи, с когото войниците са се били? — попита Миранда.
Минаваха край мястото на първото сражение. Снегът бе станал по-дълбок, само върховете на шлемовете се виждаха. Девойката вдигна един и го показа на дракона.
— Тези мъже ли ти отнеха онова, което ти липсва? — попита Миранда.
Очите на животното се спряха на шлема и в тях запламтя омраза. Захапа шлема и го разклати яростно. Зъбите й стържеха по емайла, натискът на челюстите й огъна дебелия метал. Продължи да го размята, междувременно достигайки до привидно случайно място в снега. Пусна шлема и започна бясно да рови с лапи в снега.
— Какво правиш? — запита Миранда, допълнително объркана от странното поведение на спътничката си.
След като Мин бе разкопала около два фута, снегът започна да розовее. Тя зарови муцуна и вдъхна дълбоко. След още едно вдишване вдигна глава, в очите й се долавяше мъка. Нададе дълъг, мъчителен зов, нещо средно между вой и стон. Това бе първият звук, който Миранда чуваше от нея — като се изключат няколко просъсквания и изръмжавания. Но сега бе различно. Имаше глас, който изразяваше мъката си. Това не бе просто безмозъчно създание. А мислещо, чувстващо същество.
След малко, навела глава, Мин отново погледна към шлема. Издувайки гръд, тя избълва пламък по-продължителен и по-горещ от всякога. Сетне сграбчи почернелия и цвъртящ метал изсред разпопения сняг и продължи да го хапе и разтърсва, сякаш го наказваше с мъката си. Дори и когато отново поеха на път, Мин продължи пречистването си.
Залезът бе обагрил небето в розово, когато двете достигнаха кулата. Несъмнено благодарение на някаква мистична намеса, постройката и местността около нея изглеждаха незасегнати от бурята. Мин бе доста изтощена от сражаването си с шлема, но отказа да го пусне. Когато Миранда уморено отвори вратата, бе посрещната от бавното ръкопляскане на Уолоф.
— Поздравления, девойче! Рискува живота си, припадна, едва не замръзна и не умря от глад, но успя да доведеш обратно едно безполезно животно.
Миранда влезе вътре, отръсквайки снега от ботушите си.
— А това какво е? — запита той, шокиран от видяното.