— Кое? — запита Миранда, поглеждайки надолу.
Мин я бе последвала вътре, настанявайки се между нея и Уолоф. Пусна шлема на пода и се озъби страховито.
— Няма да допусна животното да използва предния вход! — рече гневно той.
— Ами кажи й! — отвърна девойката, която не бе в настроение да се извинява.
— Не съм аз този, който я е дресирал.
— Нито пък съм аз. Тя беше само на няколко дни, когато дойдох при теб, ако я бях дресирала, смятам, че щеше да видиш.
— Тогава как я накара да ти донесе храна? Не ми казвай, че просто си я помолила.
— Не, дори и не трябваше да я моля. Стори го сама… Откъде знаеш? Да не си ме последвал?
— Не. Далекозрение. Докато се бе отправила на безсмисленото си спасяване, подирих нужното заклинание, което щеше да ми позволи да те виждам. Намираше се само на около ден път, така че бе фасулска работа. Казваш, че драконът сам решил да ти донесе храна? — рече той, поглеждайки любопитно към създанието.
— Да — отвърна Миранда.
Уолоф потърка брадичка, а Мин изглеждаше, че ще го разкъса на парчета, ако се приближи само на една крачка. Неохотно позволи тя да остане вътре, при условие че се държи прилично. Миранда го увери, че ще да бъде така, докато той самият се държи по идентичен начин. Когато Мин се убеди, че Уолоф не представлява заплаха, взе нагризания шлем, донесе го до краката на Миранда и продължи рушението.
— Донесе това от бойното поле, доколкото помня? — рече Уолоф.
— Да.
— Изглежда някога е било съглашенски шлем. И то хубав. Трябва да си отбележа да уведомя Кая. Военните действия толкова далеч на север са рядкост, а в тези гори — още повече. Това не ми харесва.
Същата нощ нямаше обучение. Миранда благодарно се оттегли в леглото си скоро след като изяде приготвеното й от магьосника ядене. Очевидно Уолоф смяташе, че преживяното в спасяването на звяра е било достатъчен урок за деня.
Занизалите се отново седмици протекоха по подобие на последните — с една значителна разлика. Мин, която и преди бе покровителстваща, сега не се отделяше от нея. През първите две недели не се отдели от Миранда нито за миг, нито дори да иде на лов. Девойката се тревожеше за здравето й, но Уолоф я увери, че след като се нахранят, драконите можели да изкарат месеци, без да ядат отново. След време дракончето започна да се отдалечава, но само за да засити глада си. Инак все така стоеше край Миранда, дъвчейки и дерейки шлема, не отделяйки око от Уолоф.
Първият напредък в Мирандиното обучение бе добавянето на заклинание, което можеше да й е от по-голяма полза от всички магии, научени досега. Бе по-трудно и не всякога удачно за приложение, но с достатъчно време на разположение можеше да излекува и най-опасните рани. Уолоф го нарече лечебен сън, магия, приспиваща реципиента дълбоко и използваше собствената му духовна сила, за да излекува раните или болестите на тялото. Миранда изпитваше известни затруднения с пробването му. Не можеше да го изпита върху себе си, а Уолоф със сигурност нямаше да й позволи да го изпробва върху него. Веднъж приложи магията върху Мин, при това с голям успех. Уви, когато създанието се събуди, категорично бе показало, че не му допада да бъде приспивано силом, явно помнейки, че Уолоф бе постъпил така при първата им среща.
Тъкмо бе минал третият месец, половината от обучението, когато отново бяха прекъснати. Вече трябваше да е настъпила пролет, но толкова далеч на север и особено в Ниските земи, единственият признак на това бе примесването на снега с лек дъжд. Такава буря се бе разразила към края на дневния урок в кулата, когато от помещението отдолу се разнесе удар. Мин тутакси настръхна.
— Почакай тук. Ще ида да видя какво е станало — заръча Уолоф.
Магьосникът стисна амулета и внимателно заслиза по стълбите. Миранда нервно изчакваше на върха. Мин бе застанала до нея, все още стискайки надъвкания шлем в уста. След продължило цяла вечност мълчание, гласът на Уолоф отекна, изпълнен с отчаяние и тревога.
— Ела бързо! — викна той.
Тя се втурна по стълбите. Достигайки дъното, долу я чакаше ужасна гледка. Кая. Някога гордата бойкиня се намираше на прага на смъртта. Кръв се бе съсирила над половин дузина рани, все още течеше от половин дузина други. Изглежда бе яздила цяла нощ, без да спре — подгизнала до кости от вледеняващия дъжд, ломотейки, сякаш се опитваше да изрече нещо важно, но не й стигаха сили.
Мин огледа наранената жена. По принцип гледаше на всеки човек като заплаха за скъпата си приятелка, но някак разбираше, че сега нещата бяха различни. Това бе сериозно.