— Аз ще се погрижа за по-сериозните рани. Ти я потопи в лечебен сън! — нареди Уолоф.
Кая стисна рамото на магьосника.
— Никакъв сън! — рече тя. — Няма време.
Двамата целители се заеха да затворят раните и да възстановят нанесените щети. Когато силата й започна да се връща, Кая заговори.
— Дойдоха… дойдоха от юг. Елитни. Не разполагахме с време! Не бяхме подготвени! Как можехме да се сме подготвени? Елитните преследват Червената сянка, а не Подронието. Не бяха стъпвали в Ниските земи повече от година. Трябва да има и втори отряд. Трябва! И те идват. Идват за теб, Миранда! — почти избълнува Кая.
Миранда допусна думите до съзнанието си, но не им обърна внимание. Имаше работа за вършене. Всичко останало щеше да почака. Съсредоточаваше ума си около кристала и избираше нужните магии, прилагайки ги грижовно. Усърдната целителка се увери, че всички рани са излекувани, преди да позволи на чутото да влезе в ума й.
— Какво става? Кои са тези Елитни? — попита тя.
Кая разтърка възстановените си крака:
— Елитните са най-добрите от старите бойци. Войник, който оцелее дузина битки, е ветеран. Две дузини го превръщат в легенда. Когато стане мит, се превръща в член на Елита. За да изпратят втори отряд подире ти, значи си далеч по-ценна за тях, отколкото съм осъзнавала.
Главата на Миранда се въртеше. Отчасти заради усилието от магиите. Но главно заради вихрещата се около й реалност. Смътно бе чувала за Елитните, но потръпна при мисълта за мъжа, когото търсеха. Червената сянка. Убиецът. Как бе могла, без да разбере да стори нещо, за да бъде търсена колкото него? Той бе убивал полковници, барони, посланици. Тя само бе намерила един меч!
— Унищожиха главната квартира. Едва успях да избягам. Изгубих трима. Ще са тук след часове. Трябва да се евакуираме! — рече Кая.
— Евакуираме! Не можем да се евакуираме! А книгите ми?! — рече Уолоф.
— Остави ги! — настоя тя.
— Няма! — отвърна магьосникът.
— Избирай между книгите и живота си.
— Книгите ми са моят живот! — обяви той без следа от веселие в гласа.
— Не мога да си позволя да те загубя, Уолоф. Мърдай! Губим време! — заповяда Кая.
— Книгите са незаменими. Уникални. Изгубя ли ги сега, знанието между страниците им ще бъде изгубено завинаги. Казваш, че не можеш да се позволиш да ме изгубиш, но се нуждаеш от познанието ми на тези книги. Няма да ги оставя!
Двамата волеви индивиди се впуснаха в разгорещен спор, без да дочакват другия да се изкаже. Мин се раздразни, оголвайки зъби и драскайки по пода, готова да предприеме действия, ако кавгата ескалира. Издрънчаването на шлема привлече вниманието на Кая.
— Откъде се взе този звяр? — попита Кая.
— Принадлежи на Миранда. Дръж си ръцете далеч от устата й — рече Уолоф.
— А шлема? Къде го е намерила?
— Преди известно време на север оттук се появиха няколко войници. Звярът избяга. Какво значение има? — рече магьосникът.
— Това е шлем на Елитен! Дошли са толкова близо до вас, а аз не съм била уведомена! — викна жената.
Двамата отново започнаха да крещят. Междувременно умът на Миранда трескаво работеше. Трябваше да има някакво разрешение. Една идея бавно започваше да се оформя. Не беше съвършена, но времето ги притискаше.
— Почакайте! — извика девойката.
Двамата се обърнаха към нея.
— Ако избягаме. Всички. Точно сега. Какво ще правим? — попита Миранда.
— На североизток има убежище. Ще се отправим натам. Тогава ще се свържа с агентите ни и ще събера достатъчно информация, за да преценя накъде да се отправим след това — обясни Кая.
— И как ще стигнем там? — поинтересува се девойката.
— С усилено крачене и купища късмет може и да успеем да се доберем живи.
— В такъв случай няма голям смисъл да бягаме, поне заедно — обяви момичето.
— И какво предлагаш? — рече Уолоф.
— Мен търсят, нали? Възможно е да са те оставили жива, за да ги отведеш до мен.
— Помислих си го — каза Кая.
— Значи ако ме намерят, няма да търсят повече.
— Не! — викна Кая. — Нуждаем се от теб! Няма да позволя да се пожертваш, за да ни спасиш. Сториш ли го, докарваш гибелта ни много по-сигурно от мечовете им.