— Не предлагам да им се предам. Просто искам да ме намерят. Имаме един кон. Тези хора са в пълни брони и вероятно добре екипирани, нали?
— Много добре екипирани. Могат да издържат седмици, преди да им се наложи отново да си набавят припаси — рече жената.
— В такъв случай са обременени с тежест. Ако тръгна без припаси и броня, със сигурност ще мога да набера преднина. Трябва само да се оставя да ме видят и да ги отведа далеч.
— Но къде ще идеш? Убежището? Миранда, сред Подронието цари хаос. Ако искаш да намериш някакъв подслон, трябва да съм с теб, иначе никога няма да ти се доверят.
— Никакво убежище. Скрия ли се сред хората ти, всичко това ще се повтори отново. Може би след седмици, може би след месеци, но все някога ще се повтори. Няма да позволя животът ми да ви бъде в тежест. Имаме ли карта?
— Разбира се — Уолоф извади една и я разстла върху масата, събаряйки струпаните отгоре предмети.
— Намираме се тук, нали така? — попита Миранда.
Две глави кимнаха едновременно.
— Тогава до Локината гора има не повече от два дни галоп.
— Никой кон, дори моят, не може да издържи два часа, камо ли два дни в галоп. Бедното създание едва се държи на краката си — предупреди водачката на Подронието.
— Научих някои магии, които трябва да помогнат — обясни Миранда.
— Хм! Пълен галоп, ден и нощ… без екипировка… Може и да успееш за два дни — потвърди Кая.
— Войниците наблюдават ли добре Локината гора? — попита девойката.
— Обхождат я постоянно — отговори жената.
— Но наблюдават ли я добре? — отново попита Миранда.
— Този лес е една четвърт от размера на тукашната гора, а има поне същия брой дървета. Обзалагам се, че на света няма достатъчно войници, за да наблюдават добре нещо толкова гъсто.
— Значи там ще ида — обяви момичето. — Имам си Мин. Тя ще ловува и ще пали огън. Не ми трябват припаси. Гората е гъста. Ако стоя нащрек, зная, че ще мога да им се изплъзна.
— Убедена ли си, че искаш да сториш това? Това са Елити. Няма да се откажат. Ще те намерят — предупреди я Кая.
— Няма друг начин.
— Много добре. Ще се погрижа за коня. Уолоф, дай й всичко, от което се нуждае — нареди жената.
— Аз самият не разполагам с много, знаеш — рече магьосникът.
— Сега не е време за себичност, Уолоф. Ще бъдеш обезщетен, когато Подронието се изправи на крака.
— Подронието никога не е било на крака — каза той. Обърна глава и погледна нещастно към Миранда. — Ела, времето ни изтича.
Преведе девойката през вратата, която не бе отварял нито веднъж. За разлика от останалите стаи, тази бе прилежно изчистена. Едната й стена наподобяваше гардероб, обкичена с бели роби като тази, която носеше. По другата бяха окачени множество изящни амулети и жезли. Внимателно свали роба и приглади гънките й. Сетне избра малък, фин медальон. Накрая извади малко, здраво ковчеже, което бе заключено, но нямаше ключалка. Магьосникът промърмори няколко думи и то се отвори с изщракване. Вътре имаше няколко скъпоценни камъка, далеч по-ясни и много по-големи от онези в стаята на Миранда. Още няколко слова и медальонът се разтвори като разцъфнало цвете. Уолоф постави камъка вътре. Кристалът сам се фиксира.
— Облечи това! — рече, подавайки й робата.
Миранда мушна ръце в ръкавите и пристегна одеждата. Магьосникът й сложи медальона.
— Давам ти бялата роба на целител. Знаеш всичко, което ти е нужно, за да поправиш вредите и на най-чудовищните злодеяния. Този медальон ще помага на фокусирането ти. Ти си единственият ми ученик, достигнал това ниво за по-малко от пет месеца — справи се за три. Поздравления, вдигна летвата доста високо!
Кая се завърна, затръшвайки вратата.
— Уолоф, овесът ти привършва, Вихробяг едва се нахрани. Миранда, към картата. Трябва да си изработиш маршрут. Това няма да е обикновено преследване. Ще трябва да си подготвиш алтернативи за всяка стъпка от пътя — заповяда тя.
Миранда се присъедини към нея. Двете проследиха маршрута. Почти права линия между двете гори. Имаше няколко селища, които трябваше да бъдат избегнати. Кая неспирно изреждаше напътствия. Очевидно бе силен водител и знаеше как да постига резултатност. Трудно беше да се повярва, че само преди минути е била на ръба на смъртта. Отдадеността й бе достойна за възхита.
— Ами животното? — рече Кая.