— Моля?
— Дракончето. Още не сме я включили в плана. Успехът на бягството ти зависи отколкото се може по-необременен кон. Създанието може да натежи достатъчно, за да позволи на Елитните да се приближат, когато конят започне да се уморява.
— Виждал съм я как тича. Ще се справи сама — рече Уолоф.
— Отлично. Но искам това да бъде ясно. Ако тя започна да изостава, ще я оставиш. На бойното поле сантименталността означава смърт.
Миранда я увери, че ще стори така, но в сърцето си знаеше, че никога не би могла. Молеше се да не се наложи.
Скоро новоположената целителка бе яхнала коня и очакваше Елитните. Гласът на Кая все още отекваше в ушите й. Трябваше да се извърне на изток и да препусне с цялата скорост, на която конят бе способен, веднага щом зърнеше украсен шлем в далечината. Дотогава единствено напрегнато изчакване запълваше времето й, както и няколко простички заклинания, за да възстанови коня си. Когато прошепна и последното заклинание, доволна от относителната лекота, която новия амулет предоставяше, Миранда се обърна към спътничката си. Мин стоеше до нея, все още захапала шлема.
— През целия път ли ще носиш това със себе си? Ще трябва да се движим много бързо. Надявам се, че ще се справиш! — рече тя, желаейки да наруши тишината.
В отговор главата на Мин се надигна. Тя подуши въздуха и затанцува възбудено наоколо. Миранда не видя нищо, чуваше само трополенето на ледения дъжд върху игличките на дърветата. Слезе от коня и долепи ухо до студената земя. Слабо, едва доловимо, можа да чуе — или по-скоро усети — равномерните удари на десетки копита. Мин се покатери върху едно дърво и насочи очи на юг. Острият й взор трябва да бе различил нещо между дърветата. Нещо, което мразеше. Драконът скочи на земята и се втурна на юг.
— Мин, не! — провикна се Миранда.
Вярната й приятелка спря с приплъзване и я погледна умоляващо, копнееща да й бъде позволено да стори желаното от сърцето й, да отмъсти на онези, които бяха й отнели нещо скъпо. Миранда я погледна в очите.
— Не можем, Мин. Не сега. Последвай ме.
Неохотно дракончето се върна до нея, притискайки челюсти около шлема като алтернатива. Миранда наблюдаваше дърветата в далечината. Скоро звукът на копита гърмеше в ушите й. Искаше да побегне, но трябваше да се увери, че ще я последват, а няма да продължат към кулата на Уолоф. Още само минутка. Още само секунда. Още само един удар на сърцето. Сега!
Появи се първият кон. Яздеше го жена, а издължените и грациозни черти, макар и зърнати от Миранда само за частица от секундата, издаваха елфическия й произход. Девойката пришпори коня си на изток. Мин затича край нея. Бягаше със същата скорост без големи усилия, макар дъвченето на шлема и постоянното обръщане назад към преследвачите да я затрудняваха малко.
Вятърът се впускаше отгоре им с двойно по-голяма ярост, отколкото ако стояха неподвижни. Примесеният с дъжд сняг ги измокри за минути. Миранда се обръщаше редовно, припомняйки си още от думите на Кая.
Може да не узнаеш веднага дали имаш шанс да избягаш. Те яздят военни коне, отгледани за сила. Вихробяг е куриерски кон, отгледан за издръжливост. Ще изглежда, че не изостават от теб и може в действителност да е така, но бързото препускане ще изтощи конете им. Разстоянието помежду ви трябва да започне да се разширява бързо и внезапно. Ако не, значи си обречена.
Миранда преценяваше разстоянието на всеки няколко крачки. Сърцето й ускоряваше ритъм при всеки взор, който не покажеше увеличаване на преднината. Накрая, точно когато собственият й кон изглеждаше на ръба на изтощението, преследвачите изглежда спряха. Конете им нарушиха ритъма си и останаха назад. Дори и когато Вихробяг значително забави ход, Елитните се скриха от поглед само след минути.
Миранда се поуспокои, но не кой знае колко. Знаеше, че войниците я бяха видели. Бяха я проследили дотук само по описание. Ако не се възползваше от всяко налично предимство, за да поддържа разстоянието, щяха да я заловят. Затова продължи да пришпорва коня си. Животното бе изтощено и не си бе почивало както трябва от дни, но трябваше да продължи, инак щяха да бъдат заловени.
След като Вихробяг бе препускал почти три часа, стана ясно, че въпреки магиите животното се нуждае от почивка. Нямаше смисъл да го изтощи докрай, с което да се обрече, а и самата Миранда бе още новак в магическото изкуство. Трябваше да пази и собствената си сила. Елитните трябва да са изостанали на около час, може би можеше да рискува кратка почивка. Малко поточе, заобиколено от изключително упорити треви, се оказа логично място да си поемат дъх. Конят и драконът залочиха жадно. Миранда раздвижи крака, опитвайки се да заслони очи от дъжда и леда. Мин успя да улови заек, сглупил да се замотае наоколо, а Вихробяг гладно захрупа тревите. Миранда не разполагаше с храна, но постоянният страх я бе лишил от апетит. Не можеше да откъсне очи от западния хоризонт.