Шарените сенки на клоните накараха момичето да се окопити. Бяха пристигнали. Вятърът разтърсваше остатъците на нощния дъжд от дърветата. Конят, усетил, че са достигнали желаното място, бе забавил до тръс, а после и до ход. Миранда го спря. Не слезе, а по-скоро се свлече от седлото.
Изглежда неусетно бяха навлезли доста дълбоко в гората. Измореното момиче се изправи. Трябваше да се отдалечи от дирите, които бяха оставили досега и за съжаление, да изостави коня. Останеше ли на седлото, преследвачите щяха да следват следите от подкови. Трябваше само да се отдалечи на достатъчно разстояние, без да оставя отпечатъци.
Но това не бе лесна работа. Дъждът бе разкалял земята. Оставаха следи. Миранда отведе коня до един поток, чието корито бе съставено от гладки камъни. Докато животното се наслаждаваше на добре заслужено освежаване, девойката пристъпи в ледената вода, която й стигаше до глезените. Мин я гледаше любопитно. Едва след известно придумване последва примера на спътничката си и се присъедини към неприятната, но за съжаление необходима дейност. Изминатото във водата разстояние бе достатъчно, за да вцепени отново краката на Миранда. Напусна потока в район, който бе толкова гъсто покрит с борови иглички, че по земята не оставаха следи. Голямо дърво й послужи за подслон, където девойката се стовари върху най-сухото парче земя, което можа да открие. Мин се настани върху нея и почти мигновено заспа.
Бавно потъна в неясен сън. Намираше се на безжизненото поле, измъчвало я предните нощи, но същевременно някак различно. Беше се изгубила и крачеше наоколо. Недалеч бе надвиснала мътна, почти недоловима светлина. Дълбоко отчаяние нагарчаше в сърцето й, защото светлината все убягваше. Изглеждаше последното убежище на сиянието сред всепоглъщащия мрак. Трябваше да я открие, трябваше да я докосне и да познае отново виделината, преди да е изчезнала завинаги. Бе близо. Толкова близо!
Когато отвори очи, от съня не помнеше нищо, но съпровождалото го чувство оставаше. Имаше нещо достижимо, което трябваше да открие, преди да е станало твърде късно. Насочи очи към далечината. Нещо я зовеше. Мин все още спеше, тъй като нейната умора бе повече на физическа основа. Момичето седна и зачака. Отново я измъчваше глождещ глад, но сърце не й даваше да събуди приятелката си. Студената, влажна почивка бе вклинчила мускулите й. Миранда се изправи и се помъчи да прогони схващането.
Отново бе нощ и в гората властваше тишина. Неизменното облачно покривало и гъстите клонаци не й позволяваха да вижда на повече от няколко крачки пред себе си, но Миранда съумя да зърне нещо, което я накара да се усмихне. Съзря туфа маранта, срещана изключително рядко по тези места. Извади ножа си, едно от малкото неща, които бе достатъчно съобразителна да вземе със себе си и започна да дълбае. Корените нямаше да я нахранят, но поне щяха да залъжат глада й.
Докато дъвчеше, припомни си колко много ги обичаше като малка. Тогава животът й бе далеч по-спокоен и познатият вкус я накара да осъзнае с тревога колко много са се променили нещата. Тогава трябваше да се притеснява само за задълженията си и кога щеше да се прибере баща й. Сега й бе студено, без да може да се надява на подслон, копаеше корени не за забавление, а за да оцелее и постоянно се обръщаше назад, дирейки отряд войници, получили изрична заповед да я заловят.
Миранда прогони тези мисли от съзнанието си и заби острието в земята, за да извади пореден корен. Когато го стори, забеляза нещо, което оскъдната светлина дотогава бе крила от нея. Отпечатък. Дъждът почти го бе отмил, така че трябва да бе оставен преди дъждовете да са започнали. Формата му недвусмислено говореше за стъпка от ботуш. Наблизо имаше и още няколко, съпроводени от подкови. Биха могли да бъдат оставени от всеки. Вероятно ловци или горяни, преминали оттук преди няколко дни. Но дълбоко в себе си Миранда усети, че зад тези отпечатъци се крие нещо злокобно.
Докато обмисляше най-лошото, Мин се събуди, отиде до Миранда и пак се пльосна, подлагайки глава за обичайното галене, докато дъвчеше новата си играчка. Този шлем бе различен от предишния. По-изящно украсен със злато, имаше и наносник във формата на драконова глава. Мин съсредоточи усилията си върху тази част и бързо успя да я отчупи. Не след дълго гладът я накара да се отправи в търсене на храна. Миранда се провикна подире й:
— Не забравяй и приятелката си! Аз също съм гладна!