И моментално се укори за вдигнатия шум.
Преди притеснението отново да се е шмугнало в ума й, Миранда се зае да приготвя огъня. Събра най-сухите прахан и подпалки, които можа да намери, както и няколко по-дебели клонки, които впоследствие да захранят пламъците. Разчисти място и струпа дървата, а Мин още не се бе върнала. Тъй като нямаше с какво друго да си запълва времето, Миранда вдигна отчупената от шлема драконова глава. Повечето от детайлите бяха останали непокътнати. Цветът й бе златно-бронзов, по подобие на останалата част от шлема бе изключителна. Дори имаше и очи от кехлибар, обезпокоително наподобяващи тези на Мин. Изработката на шлема трябва да бе струвала цяло състояние. Един от драконовите зъби бе успял да пробие дупка непосредствено под мястото, където фигурката се бе отчупила. Миранда издърпа дебел конец от чичовата наметка, сега навита за всеки случай в един от джобовете на белия плащ и го прокара през дупката. Моментално се сдоби с нова огърлица.
Мин гордо се върна няколко минути по-късно. Трябва да бе обърнала внимание на Мирандините думи, защото носеше два заека. Запали огъня, преди да погълне своята порция. Девойката се постара да приготви закуската си колкото се може по-бързо, потушавайки пламъците, преди да се нахрани. Мократа дървесина димеше силно и Миранда се страхуваше да остави издайническата светлина да гори прекалено дълго. Хранейки се, усети смътното усещане за неспокойство да се завръща. Погледна на юг, сетне към отпечатъците. Не можеше да го обясни, но необяснимият копнеж, подобно на недостижим сърбеж, скоро я обзе изцяло, изтласкал всички други мисли. Не след дълго девойката се улови да измисля оправдания за отправяне на юг.
— Не трябва да оставаме тук! — обърна се към Мин. — Останем ли, вероятно ще ни намерят скоро. Все пак спахме. Може да са минали дни. Елитните може да са току до нас. Нищо не пречи да тръгнем на юг. Какво ще кажеш?
Интересът на Мин бе изцяло съсредоточен върху остатъците от храната на Миранда. След като ги погълна, все едно й беше какво щеше да прави, стига да беше заедно с приятелката си. Докато животинката мляскаше щастливо, Миранда й завърза огърлицата. В крайна сметка си я бе заслужила. Нишката бе привързана около врата й достатъчно здраво, за да не се изхлузи или да се оплете. Мин изглеждаше доволна, разклащайки леко врат, за да почувства тежестта, преди да сграбчи шлема и да покаже, че е нетърпелива за следващи подвизи.
Отново поеха на път. Последвалите няколко дни предложиха изтощителна рутина. Спяха през сравнително топлите часове на деня. След ставане Мин донасяше храна за Миранда и евентуално за себе си, ако бе гладна. Сетне следите от огъня биваха унищожени или скрити и двете се отправяха с бърза крачка на юг. Непрогледната гъстота на гората гарантираше, че дори и Елитните да претърсват неспирно, нямаше да се натъкнат на следи от Миранда или дракона й с дни. Веднъж открият ли търсеното, щяха да я проследят лесно, но тя се уверяваше, че докато е предпазлива и продължава пътуването си на юг, ще остане извън досега им.
Определена благословия и проклятие на избраната от тях посока бе фактът, че вятърът винаги духаше в гръб. От това имаше полза, тъй като не им обрулваше лицата и не затрудняваше вървенето. Но Мин щеше да се побърка от миризмата на Елитните, носена от постоянния вятър. Неспокойствието на дракончето се превърна в индикатор колко близо се намират войниците. Когато възбудата й прераснеше в бранителност, време бе да ускорят крачка. По този начин преследвачите биваха държани поне извън видимост. Макар да бяха постоянна заплаха, Миранда скоро установи, че съществува и друг, по-настоятелен проблем.
Откритите преди стъпки ставаха все по-многобройни и леко по-пресни. Миналата по-рано група бе следвала същия път. Ако можеше да разсъждава спокойно, девойката щеше да тръгне в друга посока, за да избегне неприятности. Но не можеше да направи такъв избор. Интуицията, отвела я дотук, само се бе усилила. Към каквото и да я отвеждаше, трябваше да го открие, ако не искаше да полудее от догадки.
Сякаш постоянното напрежение не бе достатъчно, а спането върху студената и често влажна твърд влияеше на здравето й. Сковаността в мускулите й, сполитаща я през почивката, се задържаше все повече с всеки изминал ден, а на моменти дишането й ставаше хрипливо. Знаеше какво означава това. Поне веднъж годишно започваше да се чувства така. Това предшестваше дълга болест.
Миранда се подсмихна. Не и този път. Знаеше думите, които щяха да я излекуват, но бе предупредена да не цели болест, която още не е напреднала достатъчно. Ако дадено тяло бъдеше излекувано прекалено бързо и твърде често, щеше да отслабне и в крайна сметка да престане да се бори със собствени сили срещу болестта, бе й казал Уолоф. Той твърдеше, че множество чародеи, останали живи далеч над определеното от природата, бяха умрели точно по тази причина. Миранда реши, че щом се появи неизбежната раздираща кашлица, щеше да се излекува. Това щеше да даде на тялото й достатъчно време.