Минаха може би пет дни в постоянно пътуване. Не вървеше право на юг, инак Елитните със сигурност щяха да я открият. Наместо това лъкатушеше из камениста земя и треволяци, стараейки се да не оставя следи. Крачеше по брега на друг поток с дъно от камъчета, когато зърна нещо в далечината. Мин също го забеляза и се втурна подире му. Когато животното изскочи на открито, Миранда успя да го разгледа ясно, преди то да изчезне. Беше кон. Точно като онези на Елитните. Образът се бе запечатал в ума й, затова нямаше съмнение.
Но как? Как можеше някой от конете им да се е промъкнал край тях, без нито една от двете да забележи? И защо нямаше ездач? Може би това бе конят, изплашен по-рано от Мин по време на пътуването насам.
Умът й се насочи към следите. Ако тук имаше кон на Елитните, вероятно те са били на това място, оставяйки тези дири. Но как? Трябваше да бъдат зад нея! Мин доказваше това! Освен ако не се бяха разделили, но тогава щяха да са я срещнали преди дни! В нищо от това нямаше смисъл! Мин дотича обратно, доволна, че е прогонила евентуалната заплаха.
— Мин — прошепна Миранда. — Много е важно. Колко близо са? Лошите.
Мин не я разбра. Девойката подуши няколко пъти, за да покаже какво има предвид. Драконът я имитира, но не изглеждаше по-притеснен от обичайното.
— Отново! Трябва да си сигурна! — настоя Миранда, когато вятърът промени посоката си и задуха от юг.
Мин подуши новия вятър. Тутакси очите й се разтвориха широко. Извърна се на юг и се стрелна, търчейки над земята като побесняла.
— Мин! Не! Не сега! — напразно се провикна Миранда. Затича след приятелката си, следвайки дълбоките й дири от нокти. Не можеше да се случи в по-неподходящ момент.
Тичането раздразни измъчените й дробове. Спря за миг да си поеме дъх, опирайки се на едно дърво. Отдръпвайки ръката си, почувства нещо лепкаво. Погледна към ръката си и видя, че е почервеняла от кръв. Прясна кръв. Затича отново, твърдо решена да не спира, докато не намери дракончето си и нещото, което я бе сепнало така. Заплашваше ги опасност.
Миранда изскочи на някаква поляна. Едва дишаше. Очите й се плъзнаха наоколо. Гледката бе отвратителна. Войници, Елитни, може би повече от дузина, бяха пръснати по земята. Бяха избити, броните им бяха разтрошени и разкъсани. Сякаш див звяр се бе нахвърлил стръвно отгоре им. Гледката извика болезнените спомени от битката, на която бе попаднала при първото бягство на Мин, макар че сега раните изглеждаха някак по-жестоки. Това не бяха чистите разсипания на меч, а ужасните разкъсвания и пробиви на копие или пика.
Телата, подобно на кръвта, на която се бе натъкнала, бяха пресни. Вероятно убити по залез същия ден. Мин се намираше в другия край на поляната. Душеше фигура, просната край едно дърво. Трудно бе да се каже какво точно представляваше тя, тъй като бе обсипана с рани. Може би бе някакво чудовище. Имаше ръце и крака като човек, както и окъсани парцали, но от множеството разкъсвания надничаше червена козина. Мин закриваше главата, но доколкото Миранда можеше да види, съществото бе мъртво като войниците, покрили поляната.
— Мин, махни се! Трябва да се махаме — веднага! — нареди Миранда.
Мин я погледна умоляващо. Бавно, поваленото същество повдигна ръка и я постави на врата на дракона. Бе живо. Миранда коленичи и огледа по-внимателно поваленото създание. То успя да повдигне глава.
— Л-Лео? — викна Миранда, когато насреща си видя раненото лице на малтропа, когото бе срещнала преди много месеци.
— Лео, какво стана? Тези войници ли ти причиниха това?
Почти мъртвият малтроп се опита да фокусира поглед върху мъгливия силует пред себе си. Свободният му крайник агонизиращо стискаше зловеща на вид ръждива пика, дълга почти колкото ръката му, очевидно отнела живота на войниците.
— Ти? Миранда… — рече той, преди да потъне в слаб, замаян смях, приключил с поредица кашляния. — Ирония…
Главата му се отпусна в несвяст. Миранда стисна амулета си и проучи раните му. Множество дълбоки прорези изпъстряха ръцете и гръдта му. Пресните рани бяха съпроводени от неотдавнашни белези, както и такива в различна степен на заздравяване. Краката му изглежда бяха чупени и зле зараснали. Едното му око бе затворено от оток, засъхнала кръв бе обгърнала цепката. Ухо бе разрязано докрай. По тялото му нямаше непокътната част. Дори дългата му коса, с която го бе запомнила, представляваше рошава бъркотия, сякаш рязана с тъпо острие. Това, в комбинация с мършавия, недохранен вид на мускулите му и ивиците почерняла, почти обгорена козина, говореше за мъчения.