Миранда внимателно насочи ума си към целението на най-жестоките рани. След като потопи Лео в дълбок лечебен сън, затвори все още кървящите рани. Сетне се погрижи за по-малките разрези и отоците. Всяко заклинание я изтощаваше все по-дълбоко, но месеците тренировки й бяха предоставили достатъчно издръжливост, за да се справи. Когато приключи и последната магия, Лео бе далеч от пълно здраве, но със сигурност вече не беше в опасност. Девойката замаяно се подпря на дървото, край което се бе отпуснала и се плъзна на земята. Мин, която бе наблюдавала със силна тревога, се сви между момичето и нейния пациент.
— Може да не успея да остана в съзнание, Мин. Бъди бдителна! — рече Миранда.
Животинката не разбра напълно, но не се нуждаеше от напътствия, за да пази спътничката си, тъй като мигновено настръхваше при най-малкия намек за заплаха. Известно време, докато възстанови силите си, светът се размиваше пред очите на Миранда. Потъваше в странна частична дрямка, оказала се изнервяща. Бе напълно безпомощна, лишена от възможността да размишлява. Бе прекарала поне три часа в това състояние, когато раздвижването на Лео я изтръгна от транса. Малтропът болезнено се изправяше на крака. Мин, радостна да го види да става, успя да го повали отново на земята в ентусиазма си.
— Леко, малката! — рече той, докато въодушевеното животно отриваше глава в отслабналия боец.
— Лежи, Лео. Не би трябвало да си буден. Още не — каза Миранда, опитвайки се да отърси паяжините от ума си.
— Не би трябвало да съм жив. Тези рани бяха фатални. Зная. Самият аз съм нанасял доста такива.
— Аз те изцелих.
— Изцелила си ме? Не помня да спомена за този си талант при последната ни среща? — каза той.
— Тогава не го притежавах — обясни девойката.
— А удивителното любвеобилно драконче?
— Това е Мин. Намерих я преди няколко месеца. Що се отнася до любвеобилността, ти си първият, към когото тя проявява нещо различно от враждебност — каза Миранда, а междувременно Мин подскачаше между двамата, преди да изтича към мястото, където си бе оставила шлема.
— Спогаждам се с животните — каза Лео, бавно оглеждайки бойното поле.
— Нещо не е наред ли?
— Умът ми не е какъвто беше. Преброявам дванадесет тела. Прав ли съм?
— И аз не мисля особено чисто, но май да. — Той въздъхна и облегна гръб на ствола.
— Най-сетне… това са всички. Най-накрая не трябва да се обръщам непрестанно.
Понечи да вдигне ръка до челото си, но потръпна от болка и я отпусна.
— Сигурно съм пропуснала някоя счупена кост — каза Миранда, посягайки към кристала си. Пристъп на главозамайване я убеди, че би било глупаво да опитва заклинание точно сега.
— Не изглеждаш добре. Мога ли да ти помогна с нещо? — предложи той, забелязвайки нестабилната й стойка.
— Не мисли за мен. Ти си този, който се нуждае от помощ. Можеш ли да си движиш пръстите?
— Донякъде — отвърна Лео. — Ръката ме боли само като я мърдам. Не е счупена, чупил съм я достатъчно, за да зная разликата.
— Ще направя клуп, за да я носиш, докато я излекувам — каза Миранда, изваждайки старото си наметало. Внимателно одра ивица.
— Това не е ли чичовото ти наметало?
— Да — отговори девойката.
— Смятах, че то означава много за теб.
— Така е, но това е единственият подходящ плат. Чичо би желал от дрехата да има полза. Не мога да се сетя за по-полезно приложение — каза тя, затягайки възли.
Миранда превърза ранената ръка.
— Готово! — обяви девойката.
— Хубав клуп.
Мин се върна с шлема и се сви между тях. Лео погледна към играчката й, сетне отново огледа бойното поле.
— Този шлем не е на някой от войниците — отбеляза с напрегнат глас.
— Не, принадлежеше на… — поде Миранда.
— … жена елф — довърши малтропът.