— Да, откъде…
— Тя е лидерът на Елитните. Не беше с отряда, който ме последва. Откъде имате това?
— Сблъскахме се с нея на път за насам — отвърна тя, отчаянието му започнало да й влияе.
— Значи тя те следва! Но аз… Няма значение, няма време. Преди колко време се озова тук? — попита Лео, чийто глас сега бе станал делови.
— Може и седмица. Не би могло да са стигнали поне половин ден след мен.
Той си пое дълбок дъх.
— Близо са и наближават. На юг, бързо!
Мин се бе изправила на крака и закрачи още при дочуването на посока. Миранда му помогна да се изправи и тримата поеха с цялата бързина, която им позволяваха различните тежнения. Лео грабна металната пика. Бе увенчана с дузина различни оттенъка кръв. Носенето й изтощаваше все още морното му тяло, но той отказа да я остави.
— Какво става? — попита Миранда.
— Трябва да мислят, че си много по-опасна, отколкото си в действителност. Отнасят се към теб както към мен. Инак щяха да са те открили и убили часове след пристигането си. Трябва да мислят, че ги отвеждаш в капан. Щом видят оставените от мен тела и жалкото ни състояние, ще поставят бърз и много неприятен край на свободата ни, а вероятно и на живота ни — рече той.
— Откъде си толкова сигурен? Защо те преследват?
— Достатъчно е да кажа, че няколко седмици след срещата ни, тази група отдели време от запълнената си с дирене на асасин програма, за да преследват мен. Не можах да ги избегна за дълго и скоро се наслаждавах на гостоприемството им. Научаваш много за методите на хората, когато си подложен неспирно на техниките им в продължение на месеци.
— Какво ще правим? — поинтересува се девойката.
За известно време Лео мълча. Лицето му бе прорязано от дълбок размисъл. Накрая малтропът заговори:
— В гората има място, недалеч от тук, което може да предложи подслон за колкото е нужно. Именно заради него дойдох. Можем да достигнем входа по изгрев, дори и с това темпо. За съжаление Елитните ще ни настигнат много преди зората. Цяло чудо ще бъде, ако не достигнат до мястото на битката, преди да са минали и пет минути. Не можем да се бием с тях. Би било самоубийство.
Трябва да достигнеш убежището. Входът представлява пещера, от която тече поток. Влез вътре и последвай водата. Няма да ти е нужна светлина. Просто следвай водата към извора, без значение колко време ти отнеме. Когато усетиш да бълбука от скалите, покатери се по стената и намери най-малкия отвор. Пъхни се вътре и пропълзи до края. Ще си стигнала до няколко прохода. Опипай стените и тръгни по най-гладкия тунел. Когато стените станат гладки като стъкло, най-лошото ще е минало — рече той решително, без да спира.
— Но как ще стигнем там? — попита Миранда.
— Ти ще яздиш кон, който ще лиша от ездача му — каза Лео.
— Ами ти?
— Аз ще ги задържа достатъчно дълго, за да избягаш.
— Но нали каза, че битката с тях е самоубийство!
— Така е. Не ме интересува. Решен съм да те измъкна от това. Ти ми спаси живота. Никой друг в този мизерен свят не ми е помагал. Човек като теб заслужава да оцелее. Ако те заловят, ще те затворят, докато узнаят каквото им е нужно, след което ще те убият. Това е участ, за която такъв като мен е орисан още по рождение, но някой като теб не заслужава. Ти си толкова уникална, толкова чиста. Трябва да оцелееш. Истина ти казвам, трябваше да ме оставиш да умра. Без мен щеше да си по-добре. Но ти ме спаси и сега поне имам шанс да сторя същото. Може би това ще ми осигури по-добро място в отвъдния живот.
— Не… Не ти спасих живота, за да го захвърлиш. Ще се измъкнем заедно. И тримата! — решително заяви Миранда.
А недалеч, войниците се приближаваха. Бяха шестнадесет на брой, яздейки петнадесет коня. В тях пламна огън, когато намериха телата на падналите си другари. Имаше дири, отвеждащи в гората. Трима, един човек и два звяра. Препускайки в пълен галоп, Елитните ги последваха в гъстия, мрачен лес. След размяната на няколко кратки думи, седмина от ратниците спряха, докато оставащите продължиха напред. Нова команда на водача им накара и втората група да спре. Не се виждаше никой, но следите свършваха тук. Тригора заговори.
— Миранда Селесте! — заповяда тя. Гласът й бе ясен и уверен, пропит с целия авторитет на ранга й. Лицето й бе непроницаемо, стегнато в стоманената маска на дълга.
След като не получи отговор, тя изтегли меча си с бавно, умишлено движение. Острието запя, постепенно просиявайки с пет ярки точки — кристали като онзи, който бе държала по време на преследването. Сетне слезе от коня си, давайки знак на войника, споделял животното на другаря си, да заеме мястото й на седлото. С другата си ръка елфът извади мистичен скъпоценен камък от торбичка на колана си. Няколко слова — и камъкът се покори на волята й по подобие на войниците. Захвърли кристала в смаляващите се преспи край дърветата, където следите свършваха.