— Ако цениш живота си, ще излезеш преди магията на този кристал да се е задействала! — предупреди тя.
Светлината от скъпоценния камък засия, обливайки снега с неестествения си син блясък. Въздухът пращеше от енергия. Сияещи нишки се протегнаха от ослепителния кристал, карайки човек да настръхне. По заповед на водителката очите на конете бързо бяха закрити с капаци, а войниците извърнаха глави. Миранда и Лео изскочиха иззад дърветата точно когато по повърхността на скъпоценния камък бяха започнали да пробягват първите пукнатини. Цялата група дървета, а вероятно и цялата гора, бяха окъпани в съвършено беззвучната експлозия на същата синьо-бяла светлина, от която Миранда бе започнала да изпитва страх.
Когато вълните на чернотата отново се събраха, нещата най-близо до центъра на взрива димяха. Кората на дърветата бе обелена, снегът бе превърнат в сълзлива локва сред почерняла земя. Миранда и Лео се изправиха на крака, приготвяйки оръжията си. Малтропът държеше пиката си в здравата си ръка. Миранда бе хванала ножа както баща й я бе учил преди много време. Елфът хладно огледа плячката си.
— Ти си Миранда Селесте! — заяви генералът.
— Да — отвърна Миранда. Умът й не бе в по-добро състояние от времето, в което за пръв път бе зърнала лицето на елфа, но този път отговорът изникна. — А ти си Тригора Телоран.
Войниците се размърдаха, някои изтегляйки оръжие. Един жест на генерала ги усмири.
— Поласкана съм, че ме помниш. От най-висше ниво ми бе заповядано да те отведа. Ако сътрудничиш, няма да бъдеш наранена. Ако се противиш, ще бъдеш отведена със сила! — рече Тригора.
— Не съм направила нищо, Тригора! — каза Миранда. — Не съм убила онези войници.
Ратниците отново се раздвижиха, успокоили се едва след устна заповед.
— Не е моя работа да отсъждам виновността ти, нито ти си достойна да ме безчестиш, изричайки малкото ми име. Може да си притежавала това право преди много време, но го изгуби в мига, в който избяга от Съглашенската армия. Ще се обръщаш към мен единствено с „генерал Телоран“! — изрече тя, тонът й леко потръпващ от гняв.
Лео се ухили.
— Е, Тригора, как ти се харесва делото ми? Подобаваща, по мое мнение, отплата за мъченията — каза той, стараейки се да разпали допълнително гнева й.
Войниците се разшаваха. Един издигна копие и се приготви да го запрати към наглеца, но бе смъмрен.
— Внимавай, малтропе! За момента заповедите ми не включват залавянето ти. Ако се предадеш, също ще бъдеш изправен на съд невредим — но отрони ли се още една дума от муцуната ти, хората ми ще ти предоставят плиткия гроб, който си си заслужил! — предупреди генералът.
— Виж какво е преживял. Как мога да бъда сигурна, че и мен не очаква същото? Какво ще ме спре да остана да се бия и да умра, вместо да избера съдба като неговата? — настоя Миранда.
— Залавянето и последващото третиране на този звяр бяха дело на мой колега. Методите му са твърде различни от моите… чакай. Къде е драконът?!
Виковете на ужасените коне предоставиха отговор, указващи, че Мин усърдно изпълнява заръчаното. Докато бе протичала напрегнатата размяна на реплики, драконът бе заобиколил непосредствената заплаха и бе подирил онези войници, които Лео бе предвидил, че ще бъдат оставени в резерв. Пламъци и размахани нокти пръснаха пощурелите животни във всички посоки. Докато драконът сееше смут, Лео се хвърли в атака. Достигна най-близкия войник и с няколко ловки удара го свали от коня. Сетне хвърли тежката пика, потънала в гърдите на ратника, посягащ да улови Миранда. Девойката изтича до коня, върху който Лео вече скачаше, сграбчила пиката.
Внезапно познато чувство я обзе, предизвикано от студено острие, допряно до шията й. Тригора.
— Никой да не мърда! — изиска водителката.
Войниците бързо се подчиниха. Лео стори същото.
— Трябваше да избягаш, но не го стори. Това момиче има някаква стойност за теб — рече генералът, обръщайки се към малтропа.
— Няма да я убиеш. Заповядано ти е да я отведеш жива.