— Смъртта не е толкова постоянна, колкото си мислиш! — рече тя. — Сега свали оръжието — или предпочиташ лично да изследваш небитието?
Лео се подчини.
— Смятах, че още една моя дума ще означава смърт — вметна той.
— Промених си мнението. Убедена съм, че началниците ми са доста огорчени от моя колега и невъзможността му да попречи на бягството ти. Сега ще им покажа никога вече да не се усъмняват в мен. Ще спечеля и двете награди. Жалко. Ти си великолепен боец, а Миранда има богат потенциал. Моля се да съзрете истината и да се присъедините към нас. Би било чест да се бия до вас. Убитите от теб ми бяха като братя, но знаеха рисковете. Тяхната смърт бе избрана. Душите им ще почиват в покой, стига да бъдат заменени от достойни.
Миранда се напрегна за миг, но бе очевидно, че с опрян в гърлото меч бягството бе невъзможно. Умът й трескаво работеше. Сцените и звуците на конфликта проблясваха през съзнанието й отново и отново. Трябваше да има нещо… Да! Това щеше да проработи! Само да можеше да си припомни… Какви бяха думите? Най-сетне изникнаха в съзнанието й. Бавно плъзна ръка към торбичката на колана на генерала. С рязко движение бръкна вътре и изрече словата, с които Тригора бе съживила кристала.
Резултатът бе мигновен. Лъч светлина прониза небето, блъсвайки генерала назад. Миранда се втурна към коня и бе грабната от здравата ръка на Лео. Настъпи суматоха. Генерал Телоран откъсна торбичката от колана си и я хвърли. Заповедите й бяха бързи и отсечени.
— Назад! — изрева тя, натоварвайки повалените върху конете, преди сама да се качи на седло.
Толкова бързо, че чак очертанията й се размиваха, Мин скочи подир Лео и Миранда. Тримата се отправиха на юг с цялата бързина, която можеше да развие коня. Могъщ взрив светлина разтърси гората от край до край, отскубвайки листа. Бялата горещина блъвна край тях, донасяйки съсъка на вятъра и шумоленето на листата към инак тихата експлозия.
Лео се приведе към ухото на коня. Страхът, накарал другите животни да изоставят ездачите си, изчезна и те продължиха със спокоен ход, без да изпускат от очи гората зад себе си.
След няколко напрегнати минути пред тях изникна отворът на пещера.
— Убеден ли си, че това е мястото? — попита Миранда, докато профучаваха покрай няколко стари знака, прекалено бързо, за да може да ги разчете. — Няма поток.
— Сега не, но е имало. Погледни земята! — рече той.
Скочиха от коня и се втурнаха вътре. Бледото сияние на нощното небе разкриваше знаци на различен език, прикрепени към стените. Времето ги бе направило почти нечетливи. Малкото оцелели слова далеч не бяха окуражаващи. Около дузина полици приютяваха стари факли, предназначени за сглупилите да продължат приключенци. Лео награби колкото можеше да носи и заръча на Миранда да последва примера му. Двамата задигнаха всички факли.
— Толкова много ли ще ни трябват? — учуди се Миранда.
— Не, но ще трябват на тях. Не запалвай, докато не ти кажа. Искам да съм сигурен, че не могат да ни последват.
Тримата продължиха сред пълен мрак. Лео вървеше напред, сподирян от Миранда, предпазливо следваща звука на стъпките му. Мин се чувстваше като у дома си. Понякога изстрелваше малък пламък, достатъчен да освети за миг сивите грапави стени. След като се промушиха през безкраен лабиринт от тесни проходи, водени единствено от загладения от вода под, Лео изглеждаше доволен.
— Повече от достатъчно. Ще минат дни, преди да се натъкнат на пътя, по който сме поели. Запали факла! — обяви малтропът.
Миранда се замъчи с огнивото си, донесено от страх, че можеше да не убеди Мин да запалва огньовете й и изтръгна няколко искри. Намаслените ивици ги уловиха и скоро клаустрофобичния проход бе осветен от проблясваща жълтеникава светлина. Стените бяха мръсносиви, тук-таме нещо проблясваше. Обгръщаше ги постоянното ехо на капеща вода. Сталактити бяха надвиснали като зъби над неравния под. Беше топло, тънък слой вода покриваше всяка възможна повърхност. Мин се сви между двамата и възобнови гризенето на шлема. Въпреки цялата суматоха, която бе преживяла, отказваше да го захвърли.
— Това си беше сериозно изпитание! — каза Лео.
Миранда се взря в светлината на факлата, която бе оставила на земята. Върху лицето й се бе появило сериозно изражение.
— Изглеждаш мълчалива.
— Ти… Убих ли някого? — попита Миранда.
— Ако имаме късмет, си ги избила до един! — засмя се спътникът й. След миг съжали за подбора на думите си. — Явно това не е диреният от теб отговор.