Миранда замълча.
— Тя щеше да те убие. Щеше да убие и двама ни! — увери я малтропът.
— Не вярвам. Могла е да те убие много пъти преди това. Би могла да убие и мен. Но не го стори. Вярвам, че тя говореше истината. Относно сражаването заедно. Видя как остана достатъчно дълго, за да прибере ранените.
— Зная колко трудно е да отнемеш първия си живот. Няма да се опитвам да смекча удара. На света не съществува достатъчно захар, която да отнеме горчивината от делото, но тъгата ти е излишна. Моят начин на живот ме отвежда от грешната страна на закона достатъчно често, за да съм чувал истории за Тригора. Тя е невероятно способен боец. Ако някой е способен да избегне този взрив, то това е тя.
Миранда въздъхна.
— Зная… тя е моя кръстница.
— Какво?! — викна Лео. Гласът му отекна из пещерата.
— Помня я от времето, когато баща ми се връщаше. Тогава бях много млада. И тя изглеждаше мила. Баща ми работеше с нея, бе й поверил живота си. Когато мама бе убита, тя трябваше да помогне за отглеждането ми.
— Е, изглежда е нарушила обещанието си — отбеляза той.
— Не е могла да знае, че съм оцеляла. А чичо ми ми каза, че е мъртва… Трябваше да предположа, че би излъгал за подобно нещо. Тогава изпитваше изпепеляваща омраза към Съглашенската армия. По-скоро щеше да умре, отколкото да ме остави на нейните грижи. Сега тя е най-близкият ми роднина, а може да съм я убила — каза Миранда. По лицето й се стичаше сълза.
— Размишляването само ще влоши нещата. Не бива да спиш с такива мисли. Няма да се насладиш на съня. В състояние ли си за още целение?
— Предполагам…
— Рамото ми не е в особен възторг от начина, по който се отнесох с него — каза той, опитвайки се да я разсее.
— Свали клупа — рече девойката.
Той го стори с мъка. Раната бе отекла значително. Напомни й на собствената й, но в този случай проблемът бе вътрешен. Раздели няколко ивици от превръзката, за да погледне колко далеч се е разпространил отокът. Бе се изострил, несъмнено раздразнен от битката. Докато оглеждаше отока, зърна нещо странно от лявата страна на гърдите. Бе размазано, покрито с кръв и почернено, но нямаше място за съмнение. Върху кремавата гръд се открояваха познатите ивици и връх.
— Какво… какво е това? — попита тя.
— Кое? Ох! Не мога да видя — отвърна Лео.
— На гърдите ти. Има белег.
— А, това. Имам го от дете. Предполагам, е родилен белег.
— Виж! На дланта ми. Имам същия белег! Помниш ли изгарянето от меча? — рече тя, протягайки ръката си.
Той я пое и погледна.
— Какво по… — рече той, присядайки с разпален интерес.
— Беше по целия меч. Показах ти го, не помниш ли?
— Помня колко тежеше, колко добре беше балансиран, но изобщо не съм обърнал внимание на вида му. Видът е последното нещо, което ме интересува.
— Какво означава това?
— Откъде бих могъл да зная? — объркано отговори Лео.
— Аз получих белега от меча на мъртвия войник, но защо ти споделяш същия белег? — зачуди се девойката.
— Нямам представа… — отвърна той.
— Може би ти е бил роднина. Може да е имал същия белег или да те е познавал — предположи тя.
— Откровено не мога да си спомня за един човек, който да е виждал белега ми откакто напуснах сиропиталището.
— Може да е бил някой от тамошните обитатели.
— Може, обаче не виждам с какво съм оставил такова силно впечатление у някого от тях, та да постави едно от петната ми върху меч, чиято изработка струва цяло състояние — размишляваше Лео. — А може да не е петно. Надзирателите ме дамгосаха с два белега, това може да е трета дамга, която не си спомням. Ако е така, значи и другите бяха го носили.
— Смяташ ли, че някой от сираците би могъл да е достатъчно горд от дамгата, та да поръча да украсят оборудването му с нея? — запита Миранда.
— И по-странни неща съм чувал. Е, тази нощ донесе доста разкрития — твоята кръстница, съвпадащите ни белези…
— Наистина, ръката на ориста… — поде тя, но димът на факлата дразнеше и без това измъчените й дробове. Момичето се задуши в дълъг, болезнен пристъп на кашлица.
— Това никак не звучеше добре. Помислих си, че изглеждаш малко болна — притеснено рече той.
— Нищо ми няма — успя да отрони девойката. — Случва се всяка година.