— В опасност ли сме? — запита тя, скачайки на крака, за пръв път от седмици освободена от сковаността и болката.
— Още не. Бих казал, че ще мине поне ден, докато намерят обратния път от погрешния завой, който направиха и още няколко часа, за да стигнат това място. Което означава, че ако не изпееш приспивната си песничка още два пъти, няма да имаме никакви затруднения да поддържаме преднина. Ако разполагаш с някакви думи, които могат да ме отърват от тази рана, без да ме приспиват, бих го оценил — рече той, сочейки рамото си.
— Разбира се — каза тя.
След сграбчване на медальона и няколко слова, раната бе излекувана и отичането изчезна.
— Забележително. Вършиш чудесна работа! — похвали я Лео, докато събираше незапалените факли. Вече можеше да носи всички. Изхабената бе лишена от овъглените парцали и получи ново назначение като тояга.
— Ако има някакъв проблем с краката ти, трябваше да ми кажеш — рече Миранда.
— Не можеш нищо да сториш. Вече са излекувани. Макар и не по начина, по който трябваше. Неколцина познати бойци имат същия проблем. И те нищо не можеха да направят, със или без лечители — отбеляза малтропът с обезоръжаващо весел тон.
— Колко ужасно.
— Не плачи, мила. Там, където отиваме, никаква болест не ще остане.
— Това ми звучи познато — каза тя. Прозата бе размърдала паметта й.
— Пиеса, „Един последен поход“, изречена тъкмо преди героят да се отправи в битка, която не може да спечели, носейки рана, от която не може да се възстанови.
— Това не говори много добре за целта ни.
— Не се притеснявай. Някои от най-скъпите ми спомени са именно от тази земя. Но няма да говоря повече. Трябва да се убедиш с очите си, за да повярваш. В интерес на истината, ако нямаш нищо против, много бих искал да чуя как е протекла съдбата ти след последната ни среща.
— На обичайната тарифа. Ще разменя историята си за твоята.
— Естествено! — отвърна Лео.
Докато крачеха по хлъзгавия, неравен път, Миранда описа събитията от последните няколко месеца. Разказа историята за пленяването й в църквата, срещата с мистериозните създания в полето и бягството с помощта на Подронието. Лео кимваше, изричайки проницателни коментари. Наистина изглеждаше заинтересуван от случилото се с нея, качество, което Миранда откриваше за изцяло липсващо сред хората.
По времето, когато появата на Мин и обучението под ръководството на Уолоф бяха описани, Миранда се чувстваше, сякаш говори с най-стария си приятел. В известен смисъл наистина беше така.
— Небеса! — възкликна спътникът й. — Това се казва история. Водиш забележителен живот.
— Не беше винаги така — отвърна тя. — Но достатъчно за мен. Ти също имаш история.
— Тъй е. Да видим — започна Лео. — Сбогувах се с теб и влязох в Мелорнския лес. Плячката беше малко слаба, но достатъчна. Преди да е изминала седмица, реших да подиря следващия си турнир, така че пораздуших малко на север. Беше тихо, но все пак дочух за малък турнир, провеждан наблизо. Неформален, неколцина съглашенски ветерани и отпускари, опитващи се да преценят кой е най-добър в изкуството на битката. Тъй като бях външен, не горяха от желание да ме допуснат, особено като се има предвид нежеланието ми да разкривам лицето си. Извадих късмет, тъй като един от войниците бе внезапно призован, така че заех мястото му. Един от организаторите ме видя. Дръпна ме настрана, когато залагах на себе си.
Бях в бойното си снаряжение, така че той не можеше да види какво съм, но ми каза, че ме виждал да се бия преди, знаел, че лесно съм можел да спечеля. Благодарих му за комплимента. Той продължи да ми обяснява как един от другите участници, едър мъжага, бил нещо като местен герой. Бил участвал в повече победни битки, от който и да е било войник и дори си спечелил място в отряда на „Елитните“. Много вероятно било да се изправя срещу него във финалния сблъсък. Победата ми била още по-вероятна. Разклати торба сребро под носа ми и вметна, че една вихрена победа щяла да се отрази добре на морала.
Щях да получа много повече, ако нарочно изгубех битката, отколкото ако спечелех и приберях собствения си залог, затова се съгласих. Не ми беше за пръв път. Борбата започна и първите няколко рунда бяха смехотворни. Имаше един старчок, който искаше да провери дали още го бива. Не го биваше. Имаше един зелен новак, който някак бе преминал първия тур и още не беше виждал битка. Падна лесно. Накрая се изправих срещу местния герой.