Няма да лъжа, беше си заплашителен. Мъж-планина. Надминаваше ме по големина и по сила. Обаче беше бавен. Ако поисках, можех да му нанеса сума ти удари за времето, което му отнемеше да пропусне един. И бе много стриктно обучен. Като че се сражавах с учебник. Чел съм упътванията, по които ги обучават, така че техниките му не можеха да бъдат по-очевадни. Бях десет хода пред него, гледайки го как опитва всяка атака по ред. Оставях го да нанесе удар понякога, за да стане интересно, но скоро започна да се уморява, така че беше време да действам.
Блъснах рамото си в един пропускащ ме удар и паднах на земята. Това, в комбинация със сериозните на вид удари, които вече бях понесъл, трябваше да е повече от достатъчно да убеди тълпата. Той се изправи над мен и аз се приготвих да се предам, но нещо не беше наред. Мъжагата издигна меча си и стана ясно, че се кани да нанесе завършващ удар. Реагирах инстинктивно. За съжаление войник с такива габарити, вложил сила в удара си, не може да спре лесно, дори и да иска. В резултат предупредително допряното до гръдта острие прониза сърцето му.
Сред изблик на необуздана омраза успях да избягам. Тълпата бе лесна за отърсване, ала времето показа, че другарите по оръжие на убития Елитен бяха друга работа. Оказаха ми честта да отделят от натоварената си програма и се впуснаха след мен. Изплъзвах им се в продължение на няколко седмици, преди да ме приклещят. А узнаването на расата ми не спомогна за успокояването им.
Научих какво отношение могат да очакват най-големите престъпници в земята ни. Не е приятно. И през цялото време ме разпитваха, дирейки за кого работя. Неспирно се опитваха да открият в смъртта на онзи нещо повече от обикновен инцидент. Когато се умориха от многократното изтъкване на истината, ме оставиха да гния. Успях да избягам. И това е всичко.
Миранда невярващо поклати глава.
— Звучи толкова ужасно — рече тя. — Измъчваха ли те?
— Предпочитам да не насочвам мислите си към този конкретен период от живота.
— Разбирам, Лео. Зная, че нямам какво друго да ти разкажа в замяна, но би имал нещо против да ти задам още няколко въпроса?
— Заповядай.
— Мин те познава. Убедена съм. Начинът, по който се втурна към теб в гората. Тичала е така и преди, и тогава открих само няколко локви кръв и гробопоказателите на Елитни. Това беше много преди те да дойдат за мен. А и колко й е удобно около теб и как те слуша… Даде й много конкретни заръки. Нямаше да избягаме от онези войници, ако тя не бе заобиколила и не беше нападнала останалите, подплашвайки конете им.
— А, да. Истината е, че преди залавянето ми наистина съм срещал тази изтънчена млада дама. Опитах се да се отскубна от преследвачите, като навляза в планините, така че ги прекосих, озовавайки се някъде в северния край на Рейвънууд. Помислих си, че те надушвам, но не обърнах внимание. Тогава Мин и аз попаднахме на едно и също ловно поле. Първоначално имаше известно напрежение, но скоро постигнахме разбиране.
Умея да се спогаждам с животни, както казах и преди. Тя беше добър ловец, но аз й помогнах да усъвършенства уменията си. Усещах миризмата ти по нея, което ме объркваше. Първоначално сметнах, че те е убила. За щастие грешах. Няколко пъти зърнах магьосническата кула, в която ти бе отседнала. Тогава вече се уверих, че си добре.
— Защо не дойде да ме видиш? — смъмри го тя.
— Далеч не бях оптимист относно гостоприемството на домакина. Да не говорим, че не исках да те замесвам в неприятностите ми с Елитните. Това стори доста добро.
— Защо не спомена за това преди?
— Страхувах се, че ще ме смъмриш — отвърна той с широка усмивка.
— Четеш ме като книга! — Миранда поклати глава.
Лео ускори крачка и тримата продължиха.
Пътят се извиваше и лъкатушеше, разливайки се непрекъснато в лабиринт от проходи. Лео уверено водеше. Докато напредваха, Миранда забеляза, че три от нещата, направили й най-голямо впечатление, започваха да стават все по-изразени. Първо, ставаше по-топло. Достатъчно, за да свали робата си и да я понесе под мишница. Второ, водата ставаше все по-обилна. Капеше и се процеждаше от тавана в какофония от звуци, насъбирайки се в локви, придавайки на пода коварна хлъзгавина. И накрая, слабото сияние на стените се увеличаваше с всяка направена крачка. Малки късчета кристали улавяха светлината, за да я пречупят в спиращ дъха спектър.