Факлата догоря. Когато спряха, за да запалят друга, умората от неспирното вървене и катерене си каза думата. След половин ден без почивка Мин бе жизнерадостна както винаги, Лео също не забавяше ход, обаче Миранда не бе толкова щастлива.
— Спри! — рече тя.
Лео се извърна.
— Нещо не е наред ли? — запита лисугерът.
— Колко дълбока е тази пещера? Кога ще спрем?
— Ако не ме лъже паметта, вероятно сме изминали една трета от пътя — обясни малтропът.
— Предстоят ни още три такива дни? — ахна Миранда.
— Ако поддържаме това темпо. Нататък пътят става по-труден, така че може да ни отнеме малко повече време. Но последният отрязък ще ни помогне да наваксаме.
— Не зная дали ще успея… Не съм яла откакто те открих.
— Което прави… отпреди ден и половина. Имам спомен, че си издържала далеч по-дълго без храна.
— Така е, но още три дни такова пътуване… Ако не се намери нещо за ядене, не мисля, че ще напусна пещерата жива.
— Мин яде ли с теб? — попита Лео.
— Да. Обичайно, поглъща три пъти повече от мен.
— Значи с нея няма да има проблеми. С мен? За мен не мисли. Е, предстои ни нещо, което или ще напълни стомаха ти, или ще го накара да се изпразни. И в двата случая няма да се наложи да се тревожиш за апетита си.
— Дано си прав — рече тя.
Продължиха. Пътят стана толкова стръмен, че катеренето и ходенето биваха редувани с еднаква продължителност. Лео и Миранда се затрудняваха, но Мин търчеше по стените със същата лекота, с която се движеше по равна земя. Беше в стихията си. Сред влажния мрак бе изпаднала в пълно блаженство. Точно когато пътеката започна да се изравнява и таванът се издигна високо, изчезвайки от поглед, ноздрите на Миранда бяха блъснати от мощна, задушаваща миризма.
— Какво е това? — изкашля тя.
— О, значи най-накрая го подуши. Това, мила, е вечерята.
— Шегуваш се.
Лео поклати глава. Бяха започнали да крачат сред някаква ронлива, воняща ужасно субстанция, покриваща пода. Ехото на стъпките им се смеси с изопачен, неопределим звук.
— Сега не ти трябва робата, нали? — попита Лео.
— Освен ако на пещерата не й щукне да застудее внезапно, не. Защо?
— Дай ми я. Скоро ще имам нужда от нея. Ще ми трябват и двете ръце, така че би ли имала нещо против да вземеш факлите?
— Разбира се — отвърна Миранда, заменяйки вече изцапаната дреха за факлите.
— Добре. Сега ще стане малко объркващо. Ще бъде много шумно, но ти не се притеснявай. Ще си в безопасност — каза той, докато обърсваше пръсти в ризата си.
— Чакай, какво… — девойката направи отчаян и напразен опит да вмъкне нещо, преди да е започнала бъркотията.
Лео постави два пръста в устата си и изсвири пронизително. Ехото на оглушителния звук бе последвано от безчет животински писъци. Въздухът се изпълни с плющящи криле. Миранда с мъка се удържаше да не се хвърли на пода с притиснати над главата ръце, а робопритежателят замахна с одеждата във въздуха, използвайки я като мрежа.
— Хайде! Насам! — рече той, давайки й знак.
Двамата с Миранда се хвърлиха в указаната от него посока. Бързо достигнаха малък тунел, в който трябваше да пропълзят, за да влязат. Мин се задържа на входа, щракайки с челюсти към пощурелите прилепи. Когато по-голямата част от животните се изнизаха през невидимия отвор в тавана на пещерата, дракончето също влезе в прохода при приятелите си. Не пропусна да вземе любимия си шлем. Лео натроши една от факелните дръжки, превръщайки я в подпалки и я запали. Сетне извади съмнителния улов. Създанията бяха с големината на пестник, гротескна комбинация от кожа и кост.
— Тези могат да се ядат? — запита Миранда, сгърчвайки лице, докато с два пръста защипваше за крилото един от прилепите.
— Аз мога, поне когато няма друга алтернатива — обяви малтропът, лапвайки едно от създанията цяло и сурово.
Девойката взе едно от по-дългите парченца дърво и набучи малък екземпляр, който протегна над огъня. Когато месото започна да цвърчи, тласканото от нуждата момиче се насили да отхапе няколко къса. Лео погълна още два-три прилепа, наблюдавайки я развеселено. Накрая заговори:
— Ако искаше месо, трябваше да вземеш някой от по-едрите. Малките е по-добре да се ядат цели. Костите са тънки, не трябва да се притесняваш за тях.
Миранда се изсмя, сетне осъзна, че той говори сериозно. С години щеше да се мъчи да забрави това, което последва. Отне й почти час, за да погълне достатъчно, та да се убеди, че няма да умре от глад. Лео обаче се наяде до насита. Мин погълна остатъка.