Мин се шмугна вътре. Миранда зачака Лео, но той я увери, че тя трябва да влезе втора. Вървящият най-отзад щял да се движи сред почти непрогледна тъма. Девойката бързо се възползва от предоставената й възможност поне да вижда къде върви. Стените я деряха по краката и ръцете, а нуждата да бута навитата роба пред себе си я накара да съжалява, че не я бе оставила. Думите на приятеля й се оказаха истина. Всяка секунда се проточваше във век.
— Няма ли и друг път? — викна тя назад.
— Още няколко, отвеждащи до приблизително същото място, но те са далеч по-неприятни.
— Че какво може да е по-неприятно от това?
— Един от алтернативните маршрути включва плъзгане по навлажнен ръб над много дълбока пропаст в продължение на почти двойно на това разстояние. Има и друг, малко по-широк от настоящия и по-гладък.
— На него какво не му е наред? — запита Миранда.
— Паяци.
— Разбирам — отвърна с потръпване девойката.
Мина още време. Неколкократно й се наложи да последва съвета му и да затваря очи, за да не изгуби разсъдък от усещането, че стените се стесняват. Като че малко й бяха останалите затруднения, мускулите й започнаха да се схващат от резките завои на тунела. Прекалено силна бе асоциацията с лазенето по пода на изоставената църква, привързана за стола. В един момент не можеше да издържа повече.
— Трябва да спрем за малко. Много ми дойде! — рече тя.
— Както желаеш — отвърна Лео, помълчавайки за миг, преди отново да заговори. — Знаеш ли, мислех си нещо.
— Какво?
— Платът бе малко сухичък. За онзи на факлата говоря.
— И? — попита девойката.
— И може да угасне скоро.
— Шегуваш се.
— Дали? — заплашително рече той.
Миранда продължи да лази с подновена енергия. Знаеше, че го бе казал само за да я раздвижи, но мисълта да напипва пътя си сред непрогледен мрак, без значение колко малка бе вероятността това да се случи, бе достатъчна да я пришпори напред. След цяла вечност пълзене заплахата на Лео изглежда наистина се реализира, защото светлината на драконовата факла изчезна.
— Какво стана? — викна Миранда, обзета от паника.
— Май Мин намери дупката — отвърна Лео. — Опипай наоколо. Трябва да е точно пред теб.
Вързопът пропадна в широка дупка в дъното на прохода. С известни затруднения девойката се спусна по хлъзгава пързалка и достигна пода. Вързопът се търкаляше надалеч. Мин остави факлата и го хвана. Миранда го привърза към кръста си. Лео се спусна на свой ред. Хвърлената върху стените и тавана светлина указа, че и те са гладки по подобие на пода, много по-гладки от дъното на предния поток, който бяха следвали.
— Е, не беше чак толкова зле, нали? — запита малтропът.
— Не, беше много по-зле! — отговори тя, сядайки на пода.
— Не, не, не. Ставай, ставай, ставай!
— Не говориш сериозно.
— Хайде сега. Движим се по-бързо от разчетеното. Ако продължим, ще можем да нощуваме под открито небе. Това не си ли струва усилията? — попита Лео.
Миранда неохотно продължи напред. Спътникът й налагаше доста бърза крачка. Може би Лео гореше от нетърпение да напусне тази влажна дупка. Не можеше да го вини. Ако и тя бе прекарала толкова време, щеше да търчи със сетни сили, за да избяга. Понастоящем бе прекарала под земята само ден-два и вече го обявяваше за предостатъчно.
Мълчанието му я притесняваше. В моментите, когато успяваше да зърне лицето му, то бе сковано в маската на решителност. Изминаха часове. Факлата догоря и трябваше да бъде сменена. Миранда на няколко пъти опита да завърже разговор, но диалогът се ограничаваше до отговори на питанията й, сетне замираше.
Тежките ботуши на Тригора кънтяха по пода на пещерата, отнасяйки я за пореден път към входа. Бързите й действия бяха спасили хората й от отчаяната атака на момичето. Сега оцелелите от битката претърсваха привидно безкрайните проходи. Бяха си донесли факли, но те скоро изгоряха.
Генералът хвърли бърз поглед към знаците и настойчивите им предупреждения. Дузина езици описваха различни опасности. Думата „звяр“ присъстваше неотменно. Репутацията на тази пещера бе накарало дори нейните Елитни да се поколебаят, но Телоран имаше задача и щеше да я изпълни.
Краткото затопляне бе приключило — ледени висулки стърчаха из всеки тунел. Оглеждайки проблясъка им, погледът на Тригора се спря върху приближаваща се фигура. Едър мъж, облечен в износена броня, носеше сложна алебарда и вбесяваща усмивка. Яздеше кон, който изглеждаше изцеден. Главата на животното висеше ниско, мъчителните издишания бълваха плътни облаци пара. Когато Ардън най-сетне достигна входа на пещерата, конят бавно отиде до най-близката туфа трева и заскуба лакомо.