— Спря ли за миг да се замислиш за коня си? — скастри го Тригора.
— Конете не са скъпи — отвърна Ардън.
Тя го изгледа с отвращение.
— Предполагам знаеш защо съм тук? — каза той.
— Облогът.
— Ъхъ… — Ардън се ухили с полуизгнилите си зъби.
— Нима все още искаш да получиш наградата? Не успя да задържиш целта си! — просъска Телоран.
— Хванах асасина преди ти да уловиш момичето или да намериш меча. Задържането на чудовища не влиза… — изръмжа Ардън. — Не търсиш как да се изплъзнеш, нали?
— Все още имам задача. Няма да я изоставя — отбеляза генералът.
— Влязла е в тази пещера, а ти още се надяваш да я намериш? Кой къс от нея, главата ли? — мъжагата се закиска. — Спри да шикалкавиш. Да не си бъзла?
— Бъзла? Бъзла!? Точно ти да ми говориш за страхливост? Във война сме! Омразният ни враг се намира на юг. Острието ти някога опитвало ли е нещо различно от кръвта на Съглашението? — вбеси се Тригора.
Позволи на гнева да я владее за още миг, сетне се обърна към пещерата.
— Войнико! — викна тя.
Един от подчинените й пристъпи от сенките.
— Искам редовни претърсвания на пещерата. Систематични. Ще изпратя продоволственици. Междувременно моят колега и аз имаме среща, която не търпи последващо отлагане — рече тя, докато се отправяше към поляната, подслонила коня й. — Осмелявам се да кажа, че може да научи много от мен.
Лишен от разговор, който да го залисва, умът на Миранда се луташе. Точно както я бе инструктирал Лео, на всеки разклон предпазливо опипваше стените, завивайки в най-гладката посока. Скоро тунелът стана загладен като стъкло и почти изпънат. Ставаше все по-стръмен, което затрудняваше задържането. Липсваше звук на капеща вода. Минаха часове, в които Миранда остави приятеля си на желаната от него тишина. И втората факла след събуждането им трябваше да бъде сменена, отмервайки цял ден вървене, катерене и пълзене. Миранда понечи да приседне за почивка, но този път не бе смъмрена или окуражена. Малтропът само я изгледа остро, което я накара да продължи.
— Още колко? — запита момичето.
— Не съм сигурен. Близо сме.
Отново настъпи мълчание.
— Какво има? Преди беше толкова разговорлив — рече накрая тя.
— Нищо. Просто искам да прекосим тунела, колкото се може по-бързо. Ти не чуваш нищо, но аз усещам. Планината стене. Подготвя ни нещо. Когато направи хода си, искам да бъда готов. Това означава, че трябва да слушам — раздразнено обясни Лео.
Миранда се замисли над думите му, преди да продължи.
— Просто… не мога да понасям тишината. Толкова дълго съм била сама. Говорейки на себе си, говорейки на Мин. Нуждая се да чувам глас. Доказателство, че с мен има и друг. Изглежда всеки път, когато понеча да се доближа, светът се отдръпва.
— Светът се отдръпва? — невярващо рече той. — Аз помня друго. Когато се срещнахме за пръв път, какво правеше ти? Влезе в странноприемницата и седна колкото се може по-далеч от хората. Така се вглъби в себе си, че пропусна да видиш как те обират. Когато ти помогнах, затърча горе и се заключи. Ти си тази, която се отдръпва. Това ви е проблемът на човеците. Всичко се върти около вас, докато накрая дойде момент, в който не можете да се залъгвате повече. Отвратително.
Словата му бяха примесени с гняв. Това придаде ново качество на гласа му, нещо смътно познато. Миранда бе покъртена от тези думи. Отчасти защото бяха толкова груби. Отчасти защото бяха толкова правдиви. Наистина се пазеше от околните. От дете бе правила това. Само като се държи на разстояние от останалите можеше да не им позволи да научат чувствата й относно войната. Изолацията й се дължеше и на избор.
— Съжалявам, ако думите ми са те наранили, но… точно сега се нуждая от мълчание — каза Лео, по-скоро като предупреждение, отколкото като извинение. Изглежда не можеше да овладява емоциите си, като че нещо го бе обзело.
Минаха няколко мига. Той внезапно спря и пристъпи до стената, долепяйки ухо.
— Лео… — рече тя.