Малтропът стисна юмруци и рязко извъртя глава, обхванат от внезапна ярост.
— Какво има пък сега?!
Последната дума отекна многократно между стените. Екотите пронизаха съзнанието на Миранда, разтърсвайки мислите й. Тази дума. Този глас. Познаваше ги. Ехото продължи. Извика мрачен, болезнен спомен. Не можеше да бъде.
— Ти… ти си бил… в църквата… — промълви девойката.
— Какви ги говориш? — сопна се Лео.
Спомни си гласа зад нея. Думите на онзи, който бе притискал острие към гърлото й, докато се отдалечаваха от църквата преди месеци.
— Църквата! Където бях отвлечена! Ти си откраднал меча! Ти си убил онези войници! Кой си ти всъщност?! — осъзна тя.
Сякаш в отговор, планината започна да реве и да се тресе. Шумът бе оглушителен. Облъхна ги леден въздух.
— Не сега! Не сега! — изрева той, впускайки се да бяга.
Мин неспокойно погледна към Миранда. Не бе на себе си заради съзряния гняв и рева на планината. Миранда затърча след малтропа. Нямаше да наруши концентрацията си, без значение на вихрещата се около нея лудост. Стръмният, хлъзгав тунел скоро я накара да изгуби равновесие. Девойката започна да се хлъзга. С драскащи пода нокти Мин се мъчеше да не изостава от вече безпомощната си спътница. След миг Миранда цамбурна в режещата студенина на мятащи се гневно води. Драконът се присъедини към нея, не успявайки да спре достатъчно бързо. Мин успя да запази факлата суха и изскочи обратно на сушата. Лео бе затънал до кръста.
— Отговори ми! Искам истината! — настоя Миранда.
— Истината ли искаш? Добре! Този леден поток нахлува през единствения ни изход. Отне ни почти три дни да прекосим пещерата, а водата ще я изпълни наполовина за три часа. Ако останем или побегнем, ще умрем. Ако се потопим, може да оцелеем.
Осъзнаването на ситуацията се стовари върху Миранда със силата на заплашващите да я удавят води.
— Откъде да зная дали мога да ти се доверя? — попита тя.
— Не знаеш. До този момент помогнах за оцеляването ти. Сега трябва да решиш! — рече Лео, потапяйки се в спиращата дъха вода.
Миранда хвърли нервен поглед към неспокойната Мин.
— Няма да се измъкне така лесно! — реши тя.
Гмурна се подире му, последвана неохотно от дракончето. То мразеше студа, но бе твърдо решено да не изоставя приятелката си.
Миранда с мъка отвори очи. Водата бе толкова ледена, че я пронизваше немилостиво, главата й заплашваше да се пръсне от звуците. Лео потъваше в неземната светлина на потопения тунел. Девойката напрегна сили срещу могъщото течение, вкопчвайки се в гладките като лед стени с пръсти, изгубили усета си след няколко секунди сред ледената течност. Размахванията на Миновата опашка издигнаха дракончето до тавана, където то можа да се вкопчи с нокти. Нито момиче, нито дракон съумяваха да напреднат, дори и инч. Всичките им усилия отиваха в борбата с течението. Лек процеп в стената бе достатъчен да спаси Миранда от отнасяне, но Мин нямаше този късмет.
Дракончето отчаяно драскаше по тунела. Губеше битката, изплъзвайки се назад. Миранда протегна едната си ръка към нея, за да я насочи към удобната пролука. Заловили се здраво, двете бавно започнаха да се придърпват напред. Силуетът на Лео едва се виждаше, придвижвайки се по идентичен начин. Непосредствено пред него се намираше краят. Отвъд имаше само светлина. Дневна светлина.
Когато двете доближиха отвора, течението се усили. Тялото на Миранда крещеше за въздух. Протегна се, успявайки да сграбчи с една ръка ръба на отвора. С другата стисна лапата на приятелката си. С едно последно усилие издърпа и двете им на светло. На входа течението се разделяше на две. Едната половина се плисваше в тунела, а другата обливаше скалата, от която той изникваше.
Втората вълна ги блъсна със сила, точно когато Миранда си поемаше дъх. Дробовете й се напълниха с вода, заменила току-що издишания дълго държан въздух. Потръпна, когато бе запратена към скалата. Мракът я обгърна точно когато усети чифт ръце да я извличат на сухо.
Изблик болезнена кашлица изхвърли погълната вода и Миранда задиша с благодарност. Пред очите си съзираше неразличими форми, помагащи й да се изправи на крака.
— Мин! — успя да промълви. — Мин!
Почувства треперещата животинка да се отърква слабо в нея и да се отпуска на земята. Девойката усещаше смътно, че е подкрепяна. Някак се държеше на крака, пристъпвайки, подкрепяна от силна ръка. Едва съзнаваше собствените си движения. Помощникът й, й помогна да седне, около раменете й бе увито одеяло. Очите й постепенно се избистряха. Не след дълго разпозна ръка. Повдигна очи и се замъчи да ги фокусира върху лицето. Слухът й не бе в по-добра форма от зрението, ревът на водата все още кънтеше в ушите й. Дочуваше и някакъв периодичен звук, който не можеше да определи.