— Мога ли да попитам какъв бе проблемът? — зачуди се младежът.
— Преди няколко дни Мин откъсна този орнамент от един шлем. Дадох й го като огърлица, но очевидно притежава някакво заклинание — обясни Миранда, докато тримата се връщаха към колибата й.
Дракончето бе положено върху леглото на Миранда.
— Нещо против да го проуча? Ако е било в състояние да се противопоставя на магиите ни, трябва да е доста могъщо.
Девойката сви рамене и му подаде парчето. Още преди да е попаднало в дланта му, той я увери, че това била разработка на ентуелианец. Последващото оглеждане само потвърди впечатленията му.
— Да. Познавам човека, изобретил тази техника. Все още се навърта наоколо, ако желаеш да го срещнеш. Е, с течение на времето ще се запознаеш с всички — рече той, преди да върне драконовата глава на Миранда, която я върза обратно на врата на спящото животно.
— Как стои въпросът с храната? — запита девойката. Точно сега изгаряше от гняв и глад, трябваше да стори нещо, преди някое от двете да я е надвило.
— О, сигурно си умряла от глад. Насам. Аз също ще се присъединя към теб, още не съм закусвал.
Миранда бе поведена по добре отъпкана пътека. Около предоставената й колиба имаше около дузина подобни, простовати дървени постройки със сламен покрив. Наоколо гъмжеше от млади представители на всякакви раси, носещи сходни на нейната сини туники. Постепенно Миранда осъзна, че цялото село, което си бе значително по големина, се състоеше от по-малки гроздове къщи край градини, заобикалящи по-голяма колиба. Жителите на отделните части бяха различни и се отличаваха по цвета на туниките си. Имаше такива, облечени в бяло, други носеха черно. Зърна червени, кафяви, жълти и туники с воден цвят. Срещаха се и по-възрастни, някои потънали в разговор помежду си, други повели групи от по-младите обитатели. Ако това бе място за трупане на знание, както бе казал Дийкън, значи тези представляваха учители.
Двамата излязоха на широк, павиран с камъни път, разделящ селото на две. Простираше се от беснеещия водопад до обширна градина, обгърната с ниски стени. В центъра й се издигаше величествена сграда, единствената постройка, издигната с цел, различна от подслон. Имаше високи дървени прозорци, дървен покрив, а стените й бяха изрисувани.
Миранда бе преведена през средата и край градината. Тукашните колиби изглеждаха някак различни от онези от другата страна на пътя. Мишени и тренировъчни чучела се издигаха насред тях. Учениците тук носеха по-здрави дрехи от досега срещаните туники — одеждите им бяха украсени с различни символи.
Накрая стигна до дълга, извита колиба, от чиито два комина се издигаше пушек. Стените бяха обсипани с прозорци, а по масите седяха групи от местните. Озовали се вътре, двамата получиха по една пръстена паница със зеленчукова супа и един самун, който си поделиха. Миранда бързо се зае със своята порция, игнорирайки лъжицата за сметка на хляба, с който топеше големи залъци. Бе преполовила купата си, когато осъзна вниманието, което привличаше. Усмихна се смирено, когато Дийкън й подаде лъжица.
— Съжалявам! — рече тя.
— Няма за какво. Винаги се радвам да науча някоя нова техника.
— Последното изядено от мен нещо бе един полусуров прилеп и няколко сурови, но не бих ги нарекла храна — обясни Миранда с пълна уста.
— А, да. Прилепи. Някои от нас виждат в това инициация. Само неколцина са съумели да го избегнат. Уви, аз съм сред тях. Ти вече се вписваш по-добре от мен.
Тя се усмихна между два залъка.
— Поправи ме ако греша, но останах с впечатлението, че отвъд затворената врата бяха разменени неприятни думи. Как протекоха нещата вътре? — попита Дийкън.
— Той… аз… Негодникът ме бе лъгал от самото начало, а сега отказва да оправи нещата! Казва ми, че ако съм искала, трябвало да узная сама! — гневно обясни момичето.
— Е, това няма да е особен проблем. Не бе минало много време от появата на трима ви, когато някои от по-възрастните обитатели вече разказваха истории за последната му поява.
— Какво казват? — запита Миранда, объркана от неочаквания източник на нова информация.
— За съжаление не се завъртях достатъчно дълго, за да чуя. Келър бе този, който си припомняше. Той е доста тесногръд член на военната школа, всички тези ръкопашни блудкавости не могат да привлекат вниманието ми за дълго. Смятам, че няколко пъти го нарече Лейн — каза Дийкън.