— Лейн? Значи Лео дори не е истинското му име? — беснееше девойката.
— Не зная какво е, но със сигурност е възможно. Лейн е по-скоро титла. Майсторите на прикриването я присъждат на най-талантливите си ученици! — обясни той. — Ако приятелят ти наистина се нарича така, значи е единственият жив такъв. Рядко срещани са.
— Ще ми се да знаех повече — рече Миранда.
— Някой от близките дни ще ти покажа библиотеката. Може да намериш нещо в сведенията за него.
— Поддържате архив?
— Разбира се. Инак би било много трудно да отдадем дължимото.
Обещанието за информация относно вбесяващия малтроп бе достатъчно да успокои Мирандиния гняв за момента, а супата се погрижи да успокои глада й. Докато си сипваше втора порция, девойката се почувства любопитна за новия си приятел. Той споделяше любопитството й, така че двамата рошиха да се впуснат в дълга размяна на въпроси и отговори.
— При пристигането ми нарече това място Ентуел… Ентуел Нум… — тя се замъчи да си спомни.
— Ентуел Нум Гарастра — подсказа той. — Търбухът на звяра.
— Да, точно. Защо го наричате така? И какво представлява то?
— Добре… Виж сега… Сигурна ли си, че не знаеш историята? Предстои да ти разкрия принципната причина, поради която хората попадат тук.
— Аз попаднах тук, защото бях преследвана и Лео ми обеща убежище.
— Добре, тогава ще обясня. Преди много, много време, в пещерата започнали да изчезват хора. Не след дълго се пръснал слухът, че из проходите броди звяр, който ги убил. На моменти бил дочуван оглушителен рев, който потвърждавал тази теория. Така че това се превърнало в предизвикателство, изпитание на уменията. Кралят на… тогавашен Улвард събрал най-силните си воини и магьосници, за да отърве кралството си от нечистия звяр.
— Зная историята! Пещерата, която прекосих… това е била пещерата на звяра?! Изобщо нямаше да му позволя да ме отведе вътре, ако знаех! — изрече тя, объркана.
— Доколкото знам, е ясно отбелязано.
— Препуснахме покрай някакви знаци. Нямах време да ги прочета, а останалите бяха избелели.
— Е, най-добрите воини, чародеи и приключенци в света един по един започнали да потъват в пещерата. Първият, завърнал се с главата на звяра, щял да бъде приветстван като най-великия воин на всички времена. След време станало ясно, че самата пещера, а не някакъв звяр, била отговорна за изчезването на предишните влезли, но това просветление ги споходило мигове преди да попаднат в числото на мъртвите.
Накрая една забележителна магьосница на име Азриел открила този рай. Решила, че ако в пещерата трябвало да има звяр, то това представлявал неговият търбух. Щяла да се върне назад, за да разкаже за откритието си, но се нуждаела от почивка. Докато дните преливали в седмици, тя се влюбила в мястото. С времето втори воин успял да премине, сетне друг, след това още един. Тук изникнало село, обитавано от най-добрите. Трупаното знание се увеличавало с всеки новопристигнал. Сега живеем, за да учим и за да се учим. Уви, през последните десетилетия притокът на свежа кръв спадна драстично.
— Ами да, в последно време открихме много по-ефективен начин да се отърваваме от най-добрите си мъже и жени — отбеляза Миранда.
— Предполагам говориш за войната. Значи още бушува? Велики небеса, последният новопристигнал дойде преди около тридесет години и ни увери, че северът бил пред капитулация.
— От известно време е така. Но някак удържаме — рече с въздишка тя.
— Чудя се как ли войската е съумяла да… момент, имаме посетител! — каза той.
Миранда се обърна и видя дракон, предимно сив, с по-светъл корем да бута вратата. За нейна изненада, съществото бе малко по-голямо от Мин, може би на големина колкото куче.
— Соломон, това е Миранда. Миранда — Соломон. Казах ти за него.
Миранда приклекна и започна да гали драконовата глава по начина, за който знаеше, че Мин обожава.
— Но не ми каза, че е още бебе — изгука тя.
Наместо въодушевеното изражение на Мин, чертите на Соломон изглеждаха обидено-сурови. Дийкън пък изглеждаше притеснен.
— Миранда… Соломон е сред най-старите и мъдри наши магьосници! — рече той.
— О! Съ-съжалявам. Просто той… той е толкова малък. Не знаех! — ужасена изрече Миранда.
Драконът се извърна към Дийкън. Последвалите звуци очевидно представляваха разговор. Соломон говореше в почти неразличими поредици от просъсквания, гърлено ръмжене и леки движения. Младежът бе така любезен да отговаря на северния диалект, така че Миранда да е наясно поне с половината разговор.