— Сиви? — запита девойката.
Дийкън подръпна сивата си туника.
— Моята специалност. По думите на нашата основателка, „Всяка процедура от неелементален произход, която директно манипулира мистични енергии без ясното намерение или възможност специфично да лекува или наранява, от днес нататък ще бъде наричана сива магия.“ Този клас е най-големият и същевременно най-недооцененият от всички магични класове.
— Защо?
— Сивата магия е самата логическа основа, върху която се градят всички останали магии. Заради тази си същност е изключителна интуитивна и останалите магьосници знаят поне малко от нея. Човек, който отдава живота си в изучаването и развитието на сива магия, наподобява донякъде специализиращ се в кипването на вода готвач — или поет, който съсредоточава усилията си върху пунктуацията. Никой не отрича важността на тази дейност, но малцина биха се заели да я усъвършенстват.
— Тогава с какво тя събуди интереса ти?
— Не специалността, а нейният практикант ме заинтересува. Имахме само един магьосник, който беше запознат с тънкостите на сивото. Казваше се Гилиъм, изглежда бе посветил живота си на старанието да бъде колкото се може по-различен от света. Падаше си малко негодяй. Илюзиите са част от областта на сивата магия, с тях беше в стихията си. Можеше да създаде впечатлението, че е способен на всичко. Да лекува болните, да призовава създания, дори да възкресява покойници. Нищо от това не бе истина, разбира се, но той го правел да изглежда реално достатъчно дълго, за да духне с възнаграждението за извършената работа.
Влязъл в пещерата с надеждата да създаде илюзия на митичния звяр, която да прогони навън и да убие пред всички, сдобивайки се с позицията на най-въздигнатия воин. Загубил се и попаднал тук. Не мина много време и вече започна да дразни останалите. Докато растях, в негово лице виждах най-забавното нещо в живота си. По времето, когато узрях достатъчно, за да проумея защо останалите не го уважават, вече бях безнадеждно влюбен в неговата магия — припомняше си Дийкън.
— Успя ли да спечелиш уважение? — поинтересува се девойката.
— Аз съм само на двадесет и пет. Гилиъм умря преди шест години. За мое нещастие не бе записал и едничка страница от методите си. Ненавиждаше неуважението, което останалите показваха към работата му, така че пазеше уменията си в тайна. През осемте години, в които бях негов ученик, успях да запаметя повечето от знанието му, а годините след смъртта му прекарах в записване на наученото. Почти не ми остана време да разработвам собствени магии.
— Заклинанието, което използва върху мен, след като излязох от водата. То какво беше? — попита Миранда.
— Едно от моите… е, вариация на негова магия. Специфична форма на трансформация.
— Защо всички изглеждаха разтревожени от това, което си опитал върху мен?
— О, не ги слушай! Опитват се да ме смъмрят относно факта, че толкова дълго време ровичкам из тази идея. Именно трансформация уби Гилиъм. По-скоро транссубстанциализация.
— Какво?! — ахна тя.
— Спокойно, отстраних фаталните недостатъци. Поне така мисля. Той бе използвал пълна промяна във версията си, а аз я модифицирах в издигане. Разликата е, че пълната промяна изисква противодействащо заклинание за детрансформиране. А издигането детрансформира автоматично след края на магията.
— Какво стана с него? — зачуди се Миранда, попритеснена от потенциално фаталната магия, тествана върху й.
— Ела, ще ти покажа — рече той.
Момичето преглътна мъчително и го последва. Дийкън я поведе към малка колиба в приморската част на селото. Край нея имаше безупречно оформена скулптура на елф с разперени ръце. От едната му ръка висеше златна верига с доста грубовато отсечен кристал.
— Запознайте се, Гилиъм.
— Направили сте му статуя? Или… — тя бавно осъзна истината. — Олеле…
— Искаше да ми демонстрира превръщането в камък и обратно. Успя наполовина. Клетникът не бе включил възможността новата му форма да съдържа съзнанието му. Така че когато промяната настъпи, душата му просто отлетя. Можех да му върна предишната форма — впоследствие открих метода — но щях единствено да получа трупа му. Сметнах, че това е по-подходящ паметник.
— Тъжно е.