После идват по-малките континенти на изток и техните езици. И, разбира се, мъртвите езици. Съществуват и неговорими езици. Както и животински. Поне тридесет са, а аз ги зная всичките.
— Трябва да се гордееш със себе си.
— Гордея се! — рече той.
Миранда бе смаяна от количеството книги. Уолоф също бе имал значителна колекция, не можеше да се отрече, но тези тук до една бяха написани на ръка от самия Дийкън.
— Посещавала съм само две библиотеки. Едната беше в манастир на запад от бившия ми роден град. Другата се намираше в кулата на магьосник на име Уолоф, в нея бях съвсем наскоро. Това тук посрамва колекцията му и спокойно може да се мери с манастира.
— Това не е съревнование. Просто така запълвам дните си — обясни той. — Що се отнася до…
Почукване на все още отворената врата ги прекъсна. Беше един от многото мъже, които Миранда зърна по време на по-ранната обиколка из селото. Той подаде някаква бележка на Дийкън, който поднесе благодарности на родния език на вестоносеца. След като прочете съобщението, младежът я сгъна и я прибра в джоба си:
— Е, времето настъпи. Старейшината иска да види новодошлите. Нека не я караме да чака.
— Ще трябва да събудим Мин и да доведем Лео — обясни той, водейки я към прага. — Старейшината трябва да види и тях.
— Коя е тя? Защо трябва да се срещаме с нея?
Дийкън заобяснява в движение:
— Старейшината е най-мъдрият наш представител. Тя представлява най-мъдрите и най-балансирани от майсторите, също така е един от двамата ни архмагове. Тя е наш водител, грижеща се за разумността на всички важни решения. Тя ще прецени какви умения притежавате ти и твоите приятели и какво обучение би било най-удачно. Всъщност въпреки факта, че Соломон и Айна те избраха, Старейшината е тази, която трябва да позволи. Ако тя не одобри избора, тогава ще трябва да започнеш от самото начало като всички.
Двамата стигнаха колибата на Миранда, където Мин все още спеше. Дийкън насочи миг съсредоточаване към нея и дракончето моментално се събуди. Благодари му като отново го повали на земята, задето е твърде близо до Миранда. Съпровождани от дракончето, усърдно поддържащо ги разделени, Дийкън и Миранда се отправиха към колибата на целителя, където Лео тъкмо изпитваше новоизцелените си нозе. Мин заподскача около него, а Миранда му хвърли поглед, пълен с неприязън.
Накрая групата влезе в голямата колиба, разположена в голямата градина насред селото. Вътре бе тържествено като в църква. Липсваха кристалите, срещани в останалите колиби — бе осветена изцяло от премигващи свещи. В другия край на стаята, седнала на простоват дървен стол, се намираше жена. Очевидно това бе въпросната Старейшина. Не изглеждаше много възрастна, но само един поглед към нея бе достатъчен да покаже мъдрост, чието събиране щеше да отнеме дните на цели два живота. Облеклото й беше просто, по подобие на останалите от селото, само златист шарф около врата й я отличаваше. Косата й бе сива и се сипеше красиво по раменете й. Очевидно бе елф — имаше фини, издължени черти и характерните уши.
Единствените други обитатели на помещението бяха неколцина мъже и жени, чиято главна дейност опираше до работа с дебели книги.
Когато тримата застанаха пред нея, Дийкън ги представи на още един нечуван досега от Миранда език. Лео се изпъна, когато неговото име бе произнесено. Мин бе вперила очи в Старейшината още от мига, в който я бе зърнала и отказваше да ги отдели. Дракончето сигурно усещаше нещо в нея, съзнаваше силата й и бе погълнато. Старейшината огледа тримата с оценяващ взор. Накрая заговори. Гласът й бе чист и уверен, а езикът бе същият като този на Дийкън.
— Момичето ще бъде прекрасен магьосник. Умът й е силен, а сърцето й е чисто. Малтропът е свободен. Доволна съм от предишните му постижения. Погрижете се да получи каквото му е нужно. Дракончето е още малко. Потенциалът й е голям. Погрижете се Соломон да се заеме с обучението й. И ги подгответе. Искам ги готови при появата на синята луна. Трябва да присъстват на церемонията — изрече тя на сложния си език.
Лео, очевидно разбирайки, излезе, докато Миранда стоеше объркана.
— Момент, момент! Няма да го бъде това! — долетя груб глас откъм вратата, натрошил тържествената атмосфера. Той също говореше на странния език.
В колибата нахлу джудже. Брадатото му личице изразяваше гняв. Всеки инч от тялото му бе покрит с кал, сякаш се бе въргаляло из земята. Дрехите му бяха кафяви, макар и няколко оттенъка по-наситено от намеренията на шивача. Размахваше жезъл, приличен на корен, оплел в единия си край непречистен кристал. Мин бързо застана между нашественика и Миранда, а джуджето занарежда: