Естествено, това бе отчаян ход, но Саймън си беше отчаян. Разполагаше с една-единствена вечер и толкова: щеше да си отиде у дома, да прегърне Конър и да намери Тим. Саймън се обърна към изхода и забеляза младия рус посетител, мъжа, който разговаряше с някакъв монах, да седи вече сам на дълга маса.
Умислен.
Какво бяха обсъждали двамата толкова разпалено? Мъжът и монахът?
Журналистът се възползва от възможността и протегна ръка. Младежът се усмихна сърдечно.
— Guten tag. Юлиус Денк.
— Сссс… Едгар Харисън.
Глупава грешка, но като че ли Юлиус Денк не забеляза или не му пукаше. Беше превъзбуден, но и разсеян. Очилата му с телени рамки отразяваха светлината на лампите. Говореше добър английски — бил архитект стажант от Щутгарт и се интересувал от Льо Корбюзие. Журналистът знаеше достатъчно за архитектурата от баща си, за да се представи поне на думи също като архитект, макар и доста глуповат. Споделиха мнения.
После Юлиус заговори за плешивия монах, за разговора им по време на вечерята.
— Онзи монах. Много е нещастен. Американец от ирландски произход. Пие. Тук е от седем години.
— Така ли?
— Да. Мисля, че е архивист. Твърди, че има криза на вярата. Изгубил вярата си в Бог. Което май не е много добре за един монах! — засмя се младият германец. — Знаете ли, мъчно ми е за него. Обаче той говори много. Виното е хубаво, нали?
Саймън се съгласи. И го прониза остра догадка. Архивистът губел вярата си. Защо?
Юлиус продължаваше да говори.
— Не ми казахте, хер Харисън, дали сте тук, за да се възхищавате на Льо Корбюзие. Какво мислите?
— Ами… Льо Корбюзие. Да. Според мен е добър.
— Ja? Какво в работата му ви харесва?
— Ами… вилата в Париж.
— Савоа?
— Да, тя. Тя ми харесва.
Юлиус грейна.
— Така е. И на мен ми харесва вилата. И може би църквата в Роншан. Обаче тази сграда е пълен провал. Нали?
Саймън просто сви рамене. Не можеше да се справи със сложен разговор за „измазан с хоросан бетон“ или за „модулор“, не и когато толкова се притесняваше заради събитията у дома.
Обаче се постара да звучи смислено.
— Сградата е доста… потискаща. Така е. Тези шумове навсякъде… в горната част.
— Всеки звук се усилва. Да, да. А според мен нощем е още по-лошо. Като че ли чувам как монасите мастурбират — изкиска се германецът. — Питам се защо ли я е проектирал по този начин. Като наказание за душата?
— Да… или за да попречи на човек да направи нещо лошо… предпазна мярка. Всички ще те чуят, така че…
Смехът на Юлиус секна.
Саймън се помъчи да продължи разговора. Последен опит.
— Е, Юлиус, доколкото разбирам, не харесвате Льо Корбюзие.
— Не. Не го харесвам. И това място го затвърди.
— Защо?
— Защото Льо Корбюзие е бил лъжец!
— Моля?
Германецът се намръщи зад очилата си.
— Помните ли какво е казал Льо Корбюзие на английски?
Изражението на Юлиус Денк беше замислено, почти префително.
— Помните ли?
— Не.
— Казал е, че формата е подчинена на функцията. Ja? Обаче наистина ли го е имал предвид? Според мен не.
— Така…
Мога да ви покажа нещо. Да го докажа. Hier.
Юлиус Денк извади някакви листове от чантата си. Саймън ги погледна.
Изглежда беше… чертеж.
Германецът махна с ръка.
— Един пример. Нося си ето това. План на цялата сграда на музея на Льо Корбюзие в Швейцария.
Чертеж. План.
Това беше интересно. Беше много интересно. План на целия манастир. Журналистът се ококори и се постара да не издаде огромното си любопитство.
— И…?
— Ето тук — посочи германецът. — Виждате ли? Ако всичко беше толкова функционално, какво е това?
„Това“ беше плетеница от сложни пунктирни линии и бледо очертани ъгли, придружени с цифри и с гръцки букви. Саймън не разбираше какво има предвид Юлиус. Вече шест часа се преструваше, че е архитект. Не смогваше да поддържа неубедителната и крехка илюзия.
— На мен ми изглежда наред.
— Не виждате ли?
— Защо не ми кажете?