Юлиус се усмихна победоносно.
— Изучавам сградата, обаче тази част просто е безсмислена.
— Това е…
— Пирамидата. Пирамидата наглед е напълно лишена от функция. Просто си стои безцелно по средата. Проверих — няма топловоди, няма никакво инженерно предназначение. Никой не може да ми обясни. Затова заключих, че е просто декоративен елемент. Разбирате ли?
Саймън се поколеба, гърлото му леко се схвана.
— Разбирам.
— Което означава, че той е лъжец! Великият Льо Корбюзие е мошеник. Добавил е пирамидата само като орнамент. С чисто декоративна функция спрямо архитектониката. Този човек е бил шарлатанин! Формата била подчинена на функцията? Пълна безсмислица!
Саймън взе чертежа и се вгледа по-внимателно. Пирамидата започваше от мазето. Ако беше достъпна, входът й трябваше да е на най-ниския етаж на манастира. В тъмния и загадъчен подземен параклис.
Това трябваше да е, ако изобщо имаше нещо — трябваше да е това, единственото място, където не беше търсил.
Пирамидата.
33
— Отвратително, нали?
Дейвид се извърна. Рус мъж с фланела за ръгби седеше на съседната маса и наблюдаваше пируващите германци.
Акцентът му като че ли беше южноафрикански. Дейвид сви рамене, чудейки се какво да отговори.
— Извинете — изхълца мъжът, — но просто чух разговора ви. Келнерът е прав. Тези негодници празнуват нацистите. Качването на Хитлер на власт. — Мъжът прокара ръка през гъстата си руса коса. Беше висок, загорял от слънцето, як, около трийсет и пет годишен. — И аз съм германец! Поне по произход — поясни той и протегна крепката си мъжка ръка.
— Казвам се Ханс. Ханс Петерсен. Влязох да изпия една „Тафел“, най-добрата бира в Свакоп — отново се усмихна той. — Близките ми са от Оташа. Отглеждат добитък.
Дейвид представи себе си и Ейми.
— Е… — погледна той към празнуващите нацисти, — защо го правят? Някаква шега ли е?
— За някои от тях да — отпи Ханс от бирата си. — Пристигат тук от Германия и здравата се майтапят. Твърдят, че било… подигравка. Шокирали буржоата. За други обаче не е шега. Някои са потомци на нацисти или на нацистки семейства, пристигнали тук след войната. Трети са от стари колониални родове — празнуват Хитлер още от 1933 година. — Ханс изтри бирата от устните си с яката си мускулеста ръка. — Ами вие?
Германските песни утихнаха. Много от уж подигравателните нацисти си тръгваха от бара и в помещението рязко нахлуваше студен въздух при всяко отваряне на вратата.
— Ние… се опитваме да намерим кой да ни заведе в Дамараланд. Трябва да се срещнем с някого там. Май се оказва… невъзможно.
Германецът ги гледаше почти без да мига.
— Дамараланд ли казахте?
— Да.
Той ги изгледа.
— Е, днес май е щастливият ви ден.
— Как така?
— Аз ще ви заведа. Това правя. Оставих фермата на брат си, много е скучно за мен — засмя се той. — Помагам на еколозите, на правителството. Организирам сафарита за туристи, имам цял парк от джипове. Намибия не е най-лесното място за прекосяване.
Ейми се усмихна притеснено.
— Забелязахме.
Ханс кимна, засмя се и си поръча бира. Зададе още няколко проучващи въпроса, после още няколко въпроса, после се изправи, остави на масата няколко намибийски долара и махна на келнера. — Добре, договорихме се! С удоволствие ще ви помогна. Май имате нужда. — Тръгна към изхода и спря. — Ще се наложи да станете рано, хора. Тръгваме в седем. Пътят е дълъг.
— Но… къде?
— Среща до паметника на хереро. Няма как да не ни забележите — ние ще сме типовете с ланд ровърите.
Дейвид погледна към Ейми, когато Ханс изчезна в нощта. Бяха извадили късмет. Въздъхнаха с облекчение, платиха бирите си и се запътиха обратно към хотела.
Обаче оптимизмът им бързо се стопи.
Докато минаваха покрай рецепцията, оттам се показа плахото и печално лице на Реймънд, който им препречи пътя към асансьора.
— Здравейте.
— Реймънд…
Той беше видимо разтревожен — направи им знак да мълчат. С втори жест ги подкани да се отдръпнат в по-тъмен ъгъл на фоайето.
— Моля ви, моля ви — изсъска той. — Елате.
— Реймънд.
— Едни хора ви търсят — свъсено поясни той в тъмното.
— Кои?
Ейми се ококори ужасено. Реймънд сви рамене, все още навъсен. Целият хотел беше притъмнял и притихнал.