— Един нисък мъж. Доста пълен. Почти брадясал. Испански акцент.
Ейми прошепна към Дейвид:
— Възможно ли е да е… Енока?
— Какво каза този човек? — рязко попита Дейвид.
— Немного. Каза, че търсел бяла двойка. С вашето описание. Нищо не му казах… обаче търси вас. Има татуировка на ръката. Като германска… свастика.
— Енока — потвърди Ейми.
Енока.
Дейвид имаше чувството, че насила го тъпчат с ужас. Мъчителните образи не го напускаха нито за миг. Раболепният съучастник на Мигел, който се изсули от пещерата на вещиците. И после Мигел. Изнасилва Ейми. Не изнасилва Ейми.
Ейми вече се беше запътила към асансьорите.
— Да влизаме.
Хукнаха към стаята и превъртяха ключа два пъти. Легнаха на леглото напълно облечени и почти не мигнаха.
Когато Дейвид се събуди, помнеше само, че е сънувал някакъв кошмар — като горчивия вкус след сънотворно. Сън със сексуални елементи. Сън за Ейми и Мигел. Добре че не помнеше подробности.
Мъглата се беше вдигнала. Напъхаха екипировката си в саковете, погледнаха към морето — вече окъпано в слънце — измъкнаха се от хотела и изминаха с такси няколкостотинте метра до паметника на хереро. Смъкнаха се ниско на седалките, докато пътуваха. Уплашени и притаени.
Както ги беше уверил Ханс, нямаше как да не забележат колите му: два големи ланд ровъра, боядисани в охра и с надпис „Проект пустинен слон“ отстрани. Джиповете бяха натъпкани с екипировка.
Ханс ги поздрави с поредното мъжкарско ръкостискане и им посочи втория джип.
— Втората кола е пълна. Най-добре елате с нас. — Взе саковете им и ги пъхна в багажника на първата кола. После ги изгледа с крива усмивка. — Добре ли сте? Изглеждате… някак стреснати.
— Добре сме. Просто… хайде да тръгваме.
— Е, поне мъглата се разкара, нали? Така, както ви казах, най-добре елате с мен и Сам. Освен ако не ви се говори за зоология през следващите дванайсет часа. Ей. Това е моят хереро лейтенант. Сами!
Млад чернокож мъж се извърна и се усмихна. Ханс посочи с палец Ейми и Дейвид.
— Те идват с нас. Ще ги оставим близо до Угаб. Ще седнат при нас. — После се обърна към Дейвид: — Добре, по конете.
Дейвид и Ейми побързаха да се качат в ланд ровъра. Хванаха се за ръце. Секундите протяжно се влачеха. Колите не потегляха.
— Хайде — прошепна Ейми съвсем тихичко на себе си. — Какъв е проблемът? Не може ли просто да тръгнем?
Чакаха. И се потяха. Стараеха се да изглеждат максимално невидими в тъмната вътрешност на джипа. Минаха шест минути, после шест минути и половина, шест и три четвърти и най-накрая Ханс се качи в колата, затръшна вратата, изсвири силно и джиповете потеглиха. Бяха успели, измъкваха се от града, прекосяваха покрайнините на Свакоп, минаваха покрай дървени бунгала, боядисани в червено и синьо, почти коптори, подминаха последния прашен супермаркет, една изоставена железопътна линия и после излязоха в пустинята.
Просторът и тишината ги погълнаха. Дейвид усети прилив на облекчение. Колите изглеждаха големи, важни и твърде видими насред приветливите улици на Свакоп, а тук бяха просто две мънички прашинки насред суровата необятност.
Добре.
Дейвид и Ейми бяха на задната седалка, Сами и Ханс си бъбреха отпред. Разговаряха на хереро, поне така предполагаше Дейвид — със сигурност на някакъв племенен език. Ханс имаше джипиес координатите, които Ейми му беше дала. От време на време германецът ги проверяваше със сателитната си навигация и кимаше, явно удовлетворен.
Чакълестият път беше почти празен на косата сутрешна светлина. От време на време се разминаваха с някой покрит с ръжда камион или голям нов джип, който оставяше подире си прашна следа и изпращаше оранжеви димни сигнали в синкавия въздух. Няколко пикапа возеха в каросериите си облечени с гащеризони чернокожи работници, които пушеха или спяха. В лъскавите джипове обикновено имаше сам бял мъж, който лениво вдигаше пръст за поздрав, докато се разминаваха.
Дейвид се запита дали Реймънд наистина беше видял Енока? Може пък да беше просто параноя, грешка, невинно объркване? Обаче татуировката беше непогрешим признак. Беше видял Енока.
В колата беше горещо, Дейвид се потеше. Разтърка чело. Опитваше се да проумее. Вероятно Мигел и Орденът се бяха досетили къде е избягала Елоиз. Очевидно Орденът знаеше за връзката с „ГеноМап“. Орденът беше убил Фейзакърли в Лондон именно поради връзката му с „ГеноМап“. Те знаеха всичко за проекта и го закриваха с прояви на крайно насилие. Точно както избиваха и всеки, който имаше връзка с Гюрс и с каготите. По нареждане на църквата ли?