Значи знаеха за връзката с Намибия — за връзките с Фишер и с „Келерман Намкорп“.
Като събереш две и две, отговорът ставаше съвсем очевиден: Неърн и Елоиз бяха в Намибия. Дейвид и Еми също. А Мигел беше тръгнал по дирите им.
Дейвид се озърна почти отчаян. Дали изобщо някога щяха да са в безопасност? На хоризонта трептеше синкавовиолетова планина. Появяваха се и изчезваха миражи — езера на илюзията, които блещукаха под деспотичното слънце. Жегата вече беше непоносима. Всички в колата пиеха много вода.
Планината му напомняше за Пиренеите. А Пиренеите му напомниха за картата, която все още беше в джоба му сгъната и избледняла. Дейвид бръкна в прашното си яке и извади картата. Ейми дремеше до него.
Разгърна част от меката хартия. Всяка звезда на картата беше намерила обяснение, дори онази до Лион. Обаче оставаше написаното на гърба редче. Обърна картата и го погледна. Беше толкова изсветляло, толкова ситно — едва се четеше. Не беше почеркът на баща му. Дейвид присви очи и се вгледа възможно най-отблизо: дали думата не беше немска? Strasse? Улица? Може би.
Вероятно. Или пък просто тевтонското му обкръжение в Намибия го насочваше към такива догадки.
Дейвид сгъна картата старателно, благоговейно, мислено. Картата с последния ключ. После целуна скъпото голо рамо на спящата Ейми, с надеждата тя да не сънува Мигел.
Най-сетне Ханс се обърна с една ръка на волана. Кимна на Дейвид.
— Празна е, нали?
— Моля?
— Намибия е празна, казвам. Знаеш ли защо?
— Не.
— Заради моите сънародници. Изпразнили са проклетата страна — намръщи се той. — Чувал ли си за холокоста на хереро?
Дейвид се извини: не, не бил чувал.
Ейми се размърда от лявата му страна. Изтри съня от очите си. И се заслуша в думите на Ханс.
— Невероятна история — погледна той към Сами, който мълчеше. Едрият германски шофьор се обърна, забоде очи в изровения път, изгълта още вода от малката бутилка и поясни: — През 1904 година народността хереро въстава и избива десетки германски заселници. Моят прапрапрачичо едва не загинал. — Ханс ненадейно посочи през прозореца: — Щрауси!
Еми и Дейвид проточиха шия да погледнат: три-четири едри и тромави птици припкаха по пътя пред тях. С уплашените си едри черно-бели задници приличаха на смутени викториански стари моми, които бягат от безобидна сексуална закачка. Гледката беше комична. Обаче Ханс не се засмя.
— Докъде бях стигнал? Да. Германците възприемат този бунт като сериозна заплаха за потенциала на своята богата на диаманти колония, затова изпращат пруския империалист Лотар фон Трота да потуши въстанието. — Ханс пийна още малко вода. — Кайзерът заръчва на Фон Трота да действа „с жестокостта на хуните“. Фон Трота му обещава да прибегне до жестокости и терор. Големи симпатяги са германските империалистически класи, нали?
Ханс завъртя волана надясно, после наляво.
— И точно това се случило. Жестокост и терор. И геноцид. След няколко битки, в които били избити огромен брой хереро, прекрасният Фон Трота решил да приключи с тази работа веднъж завинаги и да изтреби народността хереро. През 1907 година издал прословутата си заповед за изтребление — vernichtungsbefehl. Решил да ги избие до крак. До последния човек. Цял един народ.
— Боже! — възкликна Ейми.
— Да — потвърди Ханс. — Хереро били изтласкани на запад, в пустинята Калахари, за да измрат. На изворите била поставена охрана, за да не могат хората да пият вода, кладенците били нарочно отравяни. Не забравяйте, че говорим за пустиня, нажежена пустиня — Омахаке. Заточените нямали нито храна, нито вода, цял един народ, оставен без вода и храна. Не издържали дълго. Някои жени и деца опитали да се върнат, но били разстреляни на място.
Ханс завъртя рязко волана, за да заобиколи ято дребни птички.
— Запазени са разкази на очевидци на този холокост. Неописуемо потресаващи. Стотици хора лежали в пустинята и умирали от жажда. Децата полудявали сред труповете на родителите си, жуженето на мухите било оглушително, леопардите и чакалите изяждали живи парализираните хора.
— Колко измрели? — тихо попита Ейми.
Ханс сви рамене.
— Няма напълно сигурни данни. Благонадеждните историци смятат, че вероятно са избити шейсет хиляди хереро. Това са към седемдесет-осемдесет процента от цялата народност хереро — мрачно се засмя Ханс. — О, да, числата, ние обичаме числата, нали? С тяхна помощ белите хора понасят всичко по-лесно. Хубав разумен процент. Седемдесет и пет цяло шейсет и два процента! — Той гневно махна с ръка към пустинята. — Клането и до ден днешен се отразява на демографските показатели на Намибия. С него празнотата се обяснява по-лесно.