Ейми кимна и попита категорично:
— Къде е Елоиз?
Бръмна комар, Ангъс изстреля ръце и плесна. Комарът се размаза между пръстите му.
— Вижте само! — присви очи той и се вгледа по-внимателно в мъртвото насекомо. — Anopheles Moucheti Moucheti. Смята се, че дневните са по-опасни от нощните, понеже разнасят тропическа треска…
— Моля ви, къде е Елоиз? — прекъсна го Ейми. — Тя ни каза да дойдем тук…
— Беше тук, права сте. Обаче аз се поуплаших и я изпратих на юг.
— Къде?
— В Шпергебит. Забранената зона. Най-сигурното място на света за последния кагот в детеродна възраст.
— Освен Мигел.
Неърн присви очи.
— Значи и той е кагот, така ли? Терористът? Как така? Обяснете ми. Разкажете ми всичко. Бирата е студена, а вечерите в пустинята са дълги. Разкажете ми!
На половин дузина бири и чинии със студени пържоли от куду с бамя Ейми и Дейвид разказаха цялата история на Ангъс Неърн. Вече свикваха да я разказват. Все по-малко виждаха смисъл да я крият от евентуален съюзник. А врагът беше Мигел.
Най-сетне Ангъс се облегна назад, а пустинният вятър разроши рижата му коса.
— Това обяснява много. Обяснява убийствата, за които споменахте!
— Но… защо? — попита Дейвид. — Не обяснява защо Мигел…
— Не разбирате ли? Той участва в убийствата, свързани с изтезания. Първите две жертви, горките старици, които са се оказали богати.
Логиката започна да се очертава в съзнанието на Дейвид. Смътно.
— Май да… Той току-що се беше върнал от чужбина… Когато дойде в бара… Ейми?
Тя кимна.
— А след завръщането на Мигел обратно в Испания убийствата се промениха. Нали така? Онзи човек в Уиндзор, той просто беше убит, не беше изтезаван. А ученият Фейзакърли също… беше просто убит. Жестоко, но ефикасно. Допускам. А после, когато пред Мигел отново се е отворила възможност, в Гюрс… бабата на Елоиз. Била е подложена на продължителни изтезания. Отново Мигел. Но защо?
Ангъс лапна още един залък хляб и задъвка енергично.
— Помисли още малко! Причината е очевидна.
— И каква е тя?
— Да! — Широка усмивка. — Защо той е толкова зловещо жесток към каготите? Конкретно към тях?
Истината разцъфна в съзнанието на Дейвид.
— Защото… знае за себе си.
— Именно. Той се ненавижда. Като онзи баск, който изгарял вещици.
— Дьо Ланкър?
— Аха. Това е! Той не може да приеме собствената си реалност, собствената си раса, ужасяващата си самоличност. Не може да се справи с нея. Чистата самоненавист при него се превръща във външно проявено насилие. Това трябва да е отговорът. Както е писал Фройд! Значи Мигел Гаровийо е кагот! Той проявява бушуващата си омраза в насилие над ненавистните каготи, които са въплъщение на презрението му към самия себе си, на неговото нещастие. Използва изтезанията, които някога са прилагали на хората с физически недъзи. На вещиците и на отхвърлените от обществото. Париите от гората, които не може да приеме като свои сродници.
— Но…
— И вероятно като дете е чувал за баските изгаряния на вещици, всякакви истории. А такива неща ти се отразяват. Разкази за огньове и за мъчения! Такива неща те извращават, родителите ти те извращават, особено ако са терористи. Най-вероятно той има психосексуална невроза по отношение на изтезанията на вещиците.
За кратко се възцари мълчание. Дейвид се обърна към Ейми и потръпна. Защото забеляза. Ейми само за секунда — за един миг, подсъзнателно и тайно — бе вдигнала ръка към главата си.
Сякаш за да скрие белега. Вещерските следи. Дейвид се замисли над белега, над неговите преплитащи се извивки. Дали белегът беше поредното доказателство за манията на Мигел, за сексуалната му извратеност, за нуждата на убиеца да повтаря изтезанията над вещиците? Но защо Ейми му беше позволила да й го причини? Да разреже живата й плът? Защо?
Спомни си думите й в Арискун.
Ние не съществуваме, да, ние съществуваме, ние сме четиринайсет хиляди.
Ангъс отново заговори с оживено, макар и полускрито в продължителния сумрак на Дамара лице:
— Мигел вероятно и бездруго има своите странни импулси. Един или няколко от противните синдроми на каготите. Неистовите подтици. Горкото каготско копеле. Няма съмнение, че църквата е наредила на агентите да действат незабавно и ефикасно. Обаче Мигел при всяка възможност вмъква доза средновековно осакатяване, просто не може да се сдържа…