Голяма мушица изпърха на светлината на лампата — бяха окачили газени фенери по дърветата край лагера.
— Ти знаеш, че… е църквата, така ли? — озадачи се Дейвид.
— Така допускам. Прав ли съм? Прав съм, нали? А?
— Всъщност — вметна Ейми, — става дума за Ордена на папа Пий X.
— Аха. Прелестните фанатици! — оживено тупна с ръка той по масата. — Отмятаме ги в списъка! Трябваше да се досетя. Невероятни фанатици. С много пари и влиятелни симпатизанти. Ако не са те, ще е друга църковна секта. Да, както знаете, католическата църква е един от основните фактори, допринесли за затварянето на Станфорд. Мразеха и нас. Адски мразеха „ГеноМап“. Като се замисля, кой друг, ако не Орденът, ще върши мръсната работа на папата. Ама наистина мръсната работа. Католици срещу учени. Ха! — Той отпи голяма глътка бира и продължи: — Винаги ме е удивлявала безкрайната способност на човек да проявява насилие. Откъде идва всичко това? Честно казано, обвинявам момичетата. Мацките. Ако не бяха те, мъжете щяха да си седят на халба бира и да си бъбрят за футбол.
— Моля? Момичетата ли? — попита Ейми леко отбранително.
Дейвид погледна шотландеца, който дъвчеше почти толкова бързо, колкото говореше. Неърн поглъщаше огромно количество храна, а беше толкова кльощав. Ъгловати скули, буйна рижа коса, зелени очи, които искряха в сумрака на пустошта.
— Аха — отговори той и си отчупи още един голям комат от плоския хляб. — Жените. Женската на вида. Те направляват човешката еволюция. Посредством половия избор, нали? А как точно направляват еволюцията? Към лошотия, понеже все избират лошите момчета. Вярно ли е, или не? Добре, вярно е, че всички те се преструват, че харесват изисканите метросексуални любители на шардоне, обаче всъщност си падат по грубияните, нали? По негодниците, по непослушните момчета, по мигелгаровийовци, затова тъкмо тези копелета се възпроизвеждат и така еволюцията на човека върви към все по-голяма жестокост, а това вероятно обяснява кървавото шествие, което представлява историята на двайсети век. — Той се оригна. — Слава богу, че пътувам с метрото, а не с автобус.
Животно излая в сумрачните дълбини отвъд лагера. Чакал или хиена. Ангъс се смълча за малко, хранеше се, пиеше, усмихваше се широко и многозначително на Алфонс — своя изтънчено красив помощник. Останалите обитатели на лагера сякаш се бяха разбягали с отмирането на деня. Бяха се прибрали по селата си.
Ейми задаваше въпроси:
— Значи Елоиз е в безопасност, но вие продължавате да лагерувате тук. Защо?
— Понеже изследвам последните расови варианти — доволно сви рамене Ангъс. — Довършвам някои генетични изследвания, приключвам с описанието на някои хромозоми. Почти приключихме. От проклетата испанска Инквизиция са доста закъснели. В колата ми са кръвните проби от Намибия, готови да заминат. — Отпи поредната голяма глътка бира и яко се оригна. — Трябва просто утре да си съберем нещата и да потеглим към Шпергебит. Към сигурността. — Замълча. — Там разполагаме с всичко необходимо. „Келерман Намкорп“ се готвят за този момент от години, в случай че „ГеноМап“ бъде закрит. Оборудвахме паралелна лаборатория в Шпергебит, за да можем да завършим проекта, ако се стигне дотам. — Той се изкиска ликуващо. — И точно така стана. Трябват ни само още няколко дни, за да направим последни изследвания на Елоиз, и… готово! Експериментите на Фишер са повторени! — Той се извърна и изгледа загрижено Алфонс. — Алфонс, изпий една бира, да му се не види. Толкова усърдно работиш.
— Добре, Ангъс.
— Алфи, наистина. Ела тук.
Шотландецът придърпа към себе си мъжа с охрена кожа. Алфонс имаше блестящи котешки очи и тънки крайници. Ангъс го целуна по устните.
Алфонс се засмя и го отблъсна.
— Луд шотландец! — възкликна той и посочи към топящата се храна. — Ти ли изяде всичкото куду… Пак ли? Ще станеш дебел!
— Аз? Дебел? Как пък не! — Шотландецът вдигна фланелката си и плесна белия си корем. — Гледай какви паласки! — После изгледа гневно Алфонс, докато сядаше. — Не ми се подигравай, млади мой туземецо, че ще развъртя бича.
— Не, не, господарю. Белият господар е много добър. Той дава ми добра работа да бера памук.