Двамата мъже избухнаха в смях и отново се целунаха. Ангъс се обърна и предложи на Ейми малко от куду пържолата в голямата стоманена купа. Дейвид впери поглед в Алфонс.
— Боже, какво е това, мамка му? — възкликна шотландецът. Гледаше надолу към долината. Шумът вече се чуваше ясно. Дейвид си даде сметка, че го чува от известно време, но някъде дълбоко в съзнанието си беше решил, че е далечен рев на животно или бученето на вятъра в някакви трънливи дървета.
Бяха автомобили. Големи тъмни коли, които изненадващо се появиха в сухото речно корито и се насочиха право към тях. Сред рев от двигатели и светлини. Страхът ги връхлетя като физическа болка.
— Палатките… оръжието е в палатките.
Ангъс вече беше скочил на крак и действаше, обаче в сухия и нажежен въздух се разнесе пушечен изстрел, който шибна пясъка между масите и палатките. Предупредителен изстрел.
Ангъс седна съвсем бавно.
Дейвид погледна към отсрещната страна. Още облаци прах. Два. Още два. Приближаваха към тях. От всички посоки, изникваха от тъмните сенки. Най-голямата кола — черна кола с черни прозорци — връхлетя на висока скорост лагера и спря, описвайки остър завой. Пясък опръска храната с някак хулиганско презрение.
Отвътре излезе висока и слаба фигура — чиято походка, нервност и бледо белязано лице се открояваха ясно дори в мрака.
Мигел впери поглед в тях.
— Намерих ви.
35
Отслужиха вечернята в параклиса. И последните поклонници се оттеглиха по килиите си.
Саймън прекоси трапезарията и се изкачи по стръмните коридори. Затвори вратата на килията си и зачака. Мислите му препускаха ли, препускаха. Пирамидата. Провървя му. Много му провървя. Само за един ден може би беше открил онова, което Едуардо Мартинес не беше успял да намери за цяла седмица. Пирамидата. Архивите. Скрити в суровата и зловеща пирамида, надничащи от сърцевината на сградата. Очевидни, но и ненатрапливи за погледа.
За миг се възхити на суровата изкусност на проекта. Имаше някаква зловеща гениалност.
После се отпусна в леглото си.
В приората се разнесоха първите похърквания и отгласи на нощта. Саймън въздъхна и отново се замисли притеснено за Тим, загледан към абсурдно ниския таван. Сякаш таванът всъщност се спускаше над него — ако Саймън отместеше поглед настрани, а после погледнеше отново към тавана, оставаше с конкретното впечатление, че бетонният таван се смъква надолу милиметър по милиметър.
Накрая щеше да го смаже. Както убиват вещица с камъни. Сякаш усещаше тежестта на камъните върху гърдите си. Още повече и по-тежки камъни. Докато гръдният му кош не се строши. Както когато Томаски лежеше отгоре му и натискаше с ножа.
Стига!
Трябваше да изпълни задачата си. Да опита. А после да се прибере у дома, да защити сина и съпругата си и да спаси брат си.
Надигна се и излезе навън. В коридора цареше непрогледен мрак. Манастирът скърцаше и шептеше като елизабетински галеон в открито море. Стенания, проскърцвания и странни далечни шумове. От мястото си Саймън чуваше как стотина човека дишат насън. Сякаш цялата сграда дишаше. Като огромно бетонно същество. Със зло сърце. Като черен тумор.
Стигна до рецепцията за две минути. Да, ключът си висеше там, на кукичката си, и на него наистина пишеше „Пирамида“.
Обаче витрината беше заключена. Разбира се.
Саймън се огледа наляво-надясно и колкото и да е нелепо, нагоре-надолу, и свали от колана си своето швейцарско ножче. Опита да разбие резето на вратичката. Чу някакъв шум. Обърна се. Плувнал в пот. Стаите и коридорите бяха пусти. Потен от напрежение, той отново се залови за задачата си: започна неистово да ръга с ножчето.
Стъклената вратичка се отвори. Почти паникьосан, Саймън дръпна ключа от кукичката и излезе навън в празния коридор.
Беше готов. Хукна крадешком по тъмните стълби, после надолу по още едно пусто стълбище към най-дългия наклонен коридор.
Спря го рязък глас. Накара го да се смрази и да се свие до стената. Паникьосан, впери поглед в сумрака. Но тогава Саймън осъзна — глупавата сграда. Гласът вероятно идваше от три етажа по-нагоре. Може да беше на пияния архивист, който крещи от безверие насън. Проклина Бога в кошмарите си.
Бетонната рампа водеше към голямата бронзова врата на подземния параклис. Не беше заключена, дори нямаше ключалка. Още щом Саймън я докосна, вратата се отвори учудващо леко и плавно — беше забележително балансирана. Завъртя се на оста си в средата на пространството, което заемаше, и се превърна във вертикална бронзова линия.