Зад вратата имаше хоризонтален прозорец, през който се процеждаше сребриста лунна светлина. Двете линии очертаваха кръст.
Усещане, от което настръхваш.
Саймън се огледа наоколо, просто не се сдържа — за пръв път разглеждаше сериозно параклиса, когато бе притихнал, тържествен и неизползван, и осъзна: чиста прелест. Високото бетонно пространство беше обзаведено със семпли дървени пейки и старинен олтар. В дъното стъклописите багреха светлината отвън и шареха величественото помещение с невероятни успоредици от цветове.
Саймън изпита странното желание да спре. Тук. Завинаги.
Обаче съвестта го бодна право в сърцето.
Пирамидата.
Параклисът минаваше по дължината на сградата и някъде отзад би трябвало да има вход, който щеше да го отведе право в загадъчното вътрешно светилище на манастира.
Търси го около две минути и го намери доста лесно: малка метална врата в плоските сенки в ъгъла. Саймън бръкна в джоба си и пъхна ключа. Чу още някакъв шум. Отнякъде. Остър и стържещ звук. Отекваше в бетонните коридори.
Хайде, хайде, хайде.
Ключалката поддаде. Той излезе на тесен и почти изцяло потънал в мрак проход. Да вървиш в това пространство беше като да те изстискват в тубичка. Саймън се запита дали усещането е такова — усещането в съзнанието на брат му. Стените сякаш се доближаваха, мракът го притискаше от всички страни, всеки ден, завинаги.
Стените се изостряха дотолкова, че се наложи той да се завърти странично, за да се промъкне, но накрая коридорът го отведе до друга ръждясала стоманена врата, която едва се виждаше в сумрака. Саймън я бутна.
И попадна в ярка пирамидална белота.
Саймън закри заслепените си очи с една ръка.
В средата на помещението на стол седеше монахът архивист. Брат Макмахън. Зъбите му бяха почервенели от виното.
— Има два ключа за пирамидата, господин Куин.
36
В здрачевината на Дамара Мигел изглеждаше по-възрастен, по-див, дори хищен. Същински джентилак. Беше насочил пистолета си към главата на Дейвид. Ботуши затопуркаха по пясъка, докато четирима, шестима и накрая осем човека слязоха от колите със затъмнените стъкла. Един от тях се обади с американски акцент. Енока се спотайваше отзад.
— Значи това е Ангъс Неърн — каза американецът. — А също Дейвид Мартинес и Ейми Майърсън?
Мигел кимна.
— Да. Обаче къде е каготското момиче Елоиз? Къде е тя?
Съучастникът му сви рамене.
— Никъде не я виждам.
— Проверете! — гневно кресна Мигел. — Претърсете колите и лагера. Алан! Жан-Пол! Енока!
Мъжете се подчиниха на заповедта и бързо се запътиха от ландроувъра към розовите найлонови палатки, разпънати покрай реката. Претърсването им отне само половин минута и ги убеди, че тук са само Алфонс, Дейвид, Ейми и Ангъс.
Обади се най-високият съучастник, Алан:
— Съжалявам, Миг. Няма и следа. Явно са я преместили.
— Ще я намерим. Лайно. Шибана курва! Ще я намерим — озъби се Мигел към небето, но после се овладя. — Сложете им белезници.
Някой се приближи до Дейвид. Дръпнаха го да се изправи, грубо дръпнаха ръцете му и ги закопчаха с белезници зад гърба. Същото се случи с Алфонс, Ангъс и Ейми. После обърнаха Дейвид с гръб към масата, за да не вижда какво се случва. Пред очите му се ширеше нощният покой на пустинята, а мракът изглеждаше още по-тъмен в контраст с блесналите фарове на колите.
— Ейми?
— Тук съм — чу гласа й точно зад себе си. — Какво правят, Дейвид?
Въпросът й беше прекъснат от по-силен глас. Мигел разпитваше Ангъс. Шамаросваше го. Дейвид виждаше всичко — случваше се вляво от него.
— Казвай. Къде е Елоиз?
Ангъс поклати глава. Приближи се Енока. Дребният набит мъж отново се държеше непоносимо сервилно към Мигел — като кутре, търсещо одобрението на главния мъжкар, на водача на глутницата вълци. Мигел кимна.
Енока стисна ръката на Ангъс и изви пръстите му.
Лицето на Ангъс се сгърчи от болка.
Мигел се приближи.
— Казвай, къде е тя? Изследва ли я? Изследва ли я?
— Начукай си го — ядно и сухо отговори Ангъс.
— Просто ни кажи. Иначе ще те заболи. Все повече и повече. И повече.
— Ако ни убиеш, никога няма да разбереш. Прави каквото искаш.