38
Изражението на Мигел беше отнесено, изморено, но и преситено, победоносно. Дейвид си спомни, че терористът бе имал същото изражение непосредствено след сношението си с Ейми в пещерата на вещиците в Сугарамурди.
— Чакайте. Чакайте, чакайте… спи ми се — каза Мигел. Дъхът му се виждаше в студения нощен въздух. — Може да почакаме. Приключих! Американецът ще ни стопли утре сутринта.
Ангъс наблюдаваше терористите.
Мигел издаде нареждания на хората си: Ангъс, Ейми и Дейвид бяха здраво привързани към акациевото дърво с гръб към ствола. Бяха поставени пазачи. После терористът най-неочаквано легна — просна се толкова бързо, сякаш припадна. Лежеше като инертна маса, проснат върху едно платнище до гаснещия огън, позатоплен от догарящото тяло на Алфонс.
— Клайн Левин — тихо отсече Ангъс.
— Какво? — прошепна Дейвид на Ангъс, който беше непосредствено до него, привързан към същото дърво.
— Синдромът, състоянието на Гаровийо… Хиперсомния, лицеви тикове. Насилие. Мисля, че е Клайн Левин.
— И?
— Просто е… интересно.
Мълчание. После се обади Ейми с разтреперан и разчувстван глас:
— Ангъс, няма значение. Трябва… трябва… трябва да направим нещо… просто нещо…
— Знам — кимна Ангъс. — Обаче… какво? Какво можем да направим?
Никой не продума.
Беше студена и уродлива нощ, разкривена от агония. Дейвид не можеше да заспи. Мислите му се насочиха сякаш по черен тунел към един-единствен ужас: на сутринта щеше да изгори. На зазоряване. Щеше да страда като Алфонс. Надяваше се да умре бързо.
Той единствен не заспа. Ангъс и Ейми му шепнеха утешително, но накрая изтощението тежко се стовари върху им, надви ги и те задрямаха. С клюмнали глави.
Дейвид остана буден. Загледан в пустинния мрак. Жертва на комарите. Пред лицето му като миниатюрни изплашени призрачета прелитаха мушици. Но дори те изчезнаха, когато нощта се застуди още повече.
Но не щеш ли, в мъчителния час преди зазоряване нещо се размърда. Човек. Дейвид впери поглед.
Мигел тайно се приближаваше към почти угасналата клада. Съучастниците му спяха до един. Мигел беше сменил пазача на пост и в момента се прокрадваше към печалната пушеща купчина, останала от огъня.
Терористът от ЕТА се озърна наляво-надясно, за да се увери, че никой не го наблюдава. Дейвид беше в тъмните сенки под дървото, далеч от фенерите. Явно Мигел не си даваше сметка, че той гледа.
Но какво всъщност виждаше? Какво правеше Гаровийо? Имаше нещо едновременно нелепо и ужасяващо в тази самотна драма.
Синът на Хосе Гаровийо пропълзя до огъня и протегна ръка над почернелите и пушещи въглени. Дръпна изгорялото тяло на Алфонс. Понечи да откъсне от провисналата мъртва човешка плът.
Дърпаше крака му. Изпеченото бедро на горкото намибийско момче се отдели съвсем леко от бедрената кост. Като преварена пилешка кълка. Мигел остави изгорелия крак на пясъка. После бръкна в джоба си и отвори голям остър нож. Лигите му течаха — сребриста слюнка, огряна от лунната светлина. Дейвид наблюдаваше как терористът реже и бърника с ножа, как отрязва парче овъглено и изпечено месо от крака на Алфонс.
Мигел отново се озърна настрани — нощният Вълк, който пази жертвата си. После заби острието в мръвката и хищно го поднесе към пълната си със слюнка уста — гладната паст на вълка.
Оцоко.
Дейвид повърна.
Шумът накара Мигел да вдигне очи. Терористът видя Дейвид. Видя, че някой бе станал свидетел на опита му за канибализъм.
По лицето му сякаш пробяга вина, необясним срам и вина. Терористът пусна ножа в прахта, сякаш изобщо не е искал да го държи в ръка. Рязко се изправи и презрително ритна плътта и костите обратно в мръсните въглени от кладата. После изтри лицето си с ръкав и се ухили на Дейвид. Безмълвно. Обаче ухилената му физиономия не беше убедителна — срамът си бе останал. Ужасен срам.
Мигел се отдалечи в тъмните сенки, влачейки одеялото си. И отново заспа.