Дейвид се взираше ококорено. Парализиран от ужас заради онова, на което тъкмо беше станал свидетел.
Сам в пустошта, Дейвид зарея поглед към небето над пустинята. Зората призоваваше почитаемата земя да се върне към живот. Обагрила беше хоризонта в зелено и студено синьо и най-бледо кайсиево. Смътни тъмни сенки започваха да се простират напряко на дъното на каньона. Тъничките дървета се кланяха като ухажори, приведени от освежаващия ветрец. Дейвид все още беше единственият буден.
С присвити очи проследи едра котка на няколкостотин метра по-надолу в сухата речна долина — жълтеникавокафяво и грацилно животно, със снопчета косми от ушите и дълга игрива опашка пристъпваше между бодливите акации. Степен рис.
Малко по-нататък в плиткия каньон Дейвид различи големи движещи се черни силуети. Пустинни слонове. Поели на необикновеното си поклонение през безводната намибийска пустош в търсене на вода.
Доплака му се. Понеже щеше да умре. А светът беше толкова красив. Жестоко красив. Варварски, смъртоносен и красив. Никога не бе усещал всичко толкова наситено. Всяко бръмбарче, черно като абанос върху златистия пясък, всяко чуруликащо пустинно птиче сред светлозелените акации. А той щеше да умре.
Гласът на Мигел отекна в лагера:
— Хайде, ставайте. Адски е студено. Трябва да го изгорим. Хайде! Добро утро! Събуждайте се.
Изведнъж просеката се напълни с хора. Треперещи мъже, които очакваха заповеди.
— Трябват ни дърва, Мигел.
— Ами вървете да съберете — кресна Мигел на хората си. — Използвайте Ейми и Неърн. Да съберат дърва, та да опечем приятелчето им. Може да си сварим кафе върху мозъка му.
— Добре. — Алан нехайно насочи пистолета си към тях. — Правете както нареди той. Не разбирам защо ние да се потим. Вървете за дърва. Ще ви следваме по петите.
Развързаха Ейми и Ангъс. Рязко побутване с пистолета им зададе посоката. Дейвид ги наблюдаваше овързан от мястото си. Двамата затворници се затътриха надолу в каньона. Ейми се наведе и вдигна малко акациево клонче. Мъжете пушеха, смееха се и си разменяха неприлични шеги за предстоящата екзекуция.
Дейвид забеляза, че Ангъс казва нещо на Ейми. Шепнешком. Алан се провикна в прахоляка към двамата пленници, които се трудеха:
— Затваряйте си устите! Просто съберете дърва.
Ангъс се обърна, извини се, после се наведе към пясъка и задърпа малко изсъхнало дърво само с няколко останали зелени листа. Ейми направи като него — задърпа същото дърво, застанала на няколко метра по-нататък.
Денят и предстоящата задача бяха започнали. Ангъс и Ейми си вършеха работата бавно и с мрачно усърдие трупаха висока купчина дърва насред просеката. Студен вятър метеше пустошта, слънцето вече грееше, но все още беше студено.
Гласът на Мигел отекна силно в развиделяващото се утро:
— Алан, запали огъня. Замръзвам. Вържи приятелчето ни по средата.
— Добре, Миг…
Нарастващият ужас сякаш разкъсваше Дейвид. Макар да се готвеше цяла нощ, реалността се оказа прекалено страховита. Това не биваше да се случва. Не биваше. Но ето че вече идваха да го отведат. Той се съпротивляваше и се извиваше, но беше сам, а те — много. Опита се да ухапе насилниците си, но те го шамаросаха и му затвориха устата. Неумолимо и непреклонно го мъкнеха през прахта към купчината дърва, която го очакваше.
— Донесе ли въжетата?
С безмилостна жестокост го повдигнаха и го натикаха наполовина по средата на скупчените дърва. За миг ръцете му останаха развързани и Дейвид се помъчи да размаха юмруци, да удари някого, когото и да е, обаче мъжете сграбчиха махащите му ръце и той ги усети как връзват китките му зад пръта, а после направиха същото и с глезените му — вързаха и тях. Привързаха го за високата клада.
Отвсякъде го затрупаха с дърва и Дейвид се озова до глезените в камара от характерното сивкаво пустинно дърво. Сухо и в очакване.
Той погледна Ейми, тя погледна него. По лицето й се търкаляха сълзи, но тя мълчеше. Дейвид се вгледа в сините й очи — в последните мигове от живота си търсеше потвърждение, някакво доказателство, че тя го обича. И наистина, в изражението й имаше нещо, далечна нежност, тъжен копнеж. Но какво точно означаваше това?
— Достатъчно! — провикна се Мигел. — Да вървим да закусваме. Препечени филийки. Кафе…
— Чакай — обади се Ейми. — Позволи ми да го целуна за сбогом.
Мигел я изгледа скептично и насмешливо — едва не прихна. Слънцето се беше издигнало високо в небето и Дейвид усещаше първите истински топли лъчи на лицето си. Скоро тялото му щеше да се опече, кръвта му щеше да заври във вените.