Мъжете отново се спогледаха объркани, гневни и безпомощни. След няколко секунди Ейми беше приключила и размахваше цяла шепа ключове от автомобили.
— Ангъс! Взех ги. И кръвните проби.
— Влизай в колата! Дейвид!
Покорен и потиснал страховете си, той се втурна към колата, скочи вътре и седна на шофьорското място. Стисна ключа за запалването с изгорената си и болезнена ръка. Готов за бягство в мига, в който Ангъс бъде в безопасност.
Шотландецът примъкваше инертното тяло на Мигел по-близо до джипа. Все още насочил дулото на пистолета близо до слепоочието му. Ейми седна на предната седалка до Дейвид и наблюдаваше. Готова за тръгване. За бягство. Готова.
Мигел обаче започваше да се съвзема от вцепенението си — каквото и да беше въздействието на млечката, вече отшумяваше — и току се опитваше да се откопчи от хватката на Ангъс. Дейвид виждаше всичко на светлината на фаровете — Мигел се мъчеше да се освободи.
— Ангъс!
Ученият беше допрял дулото до главата на Мигел, до слепоочието му. Дейвид знаеше какво ще се случи. Лицето на Ангъс Неърн беше обтегнато от мрачно задоволство.
Дейвид наблюдаваше ужасен как Ангъс дърпа спусъка — категорична екзекуция.
Обаче хватката му не беше достатъчно силна — в последния момент Мигел се размърда. Отново бе станал джентилак, великан от горите, легендарен, безсмъртен. Ангъс стреля и от главата на Мигел пръсна кръв, но беше само рана, рана на скалпа. Вълка беше жив, на земята и свободен. И даваше знак на хората си.
Първият пушечен изстрел изтрещя в сутрешния въздух. Дейвид рязко дръпна скоростния лост, а после още един изстрел блъсна оглушително метала. Вратата на колата рязко се отвори и Ейми посегна към Ангъс, който скочи на задната седалка. Дейвид натисна педала до дупка, изпод гумите се разлетя пясък и най-сетне гумите зацепиха, колата се понесе напред и набра скорост. Все по-бързо. Все по-бързо.
Задният прозорец се разби на стотици парчета, когато един куршум го уцели. Един от мъжете се катурна — ниска и набита фигура. Енока. Мъртъв.
— Тръгвай! — изкрещя Ангъс.
— Накъде? — извика в отговор Дейвид, неистово въртейки волана.
— Натам!
Преодоляха на скорост една могилка — едва не си прегризаха езика заради тази дъга във въздуха — и се понесоха напред с повсеместно друсане и тръскане: плъзгаха се по чакъла, поднасяха. Дейвид стискаше волана, докато лъкатушеха наляво-надясно през сухите речни долини, докато криволичеха между бодливите млечки…
— Дейвид! — изписка Ейми.
Огромен слон изникна пред тях, щяха да се блъснат в него — едрото бавно животно дъвчеше някаква клонка, обърна се и ги изгледа жалостиво и печално…
Дейвид завъртя кормилото тъкмо навреме, колата се наклони на скорост и той беше сигурен, че ще се обърнат — ей тук, като палачинка. Щяха да се разбият… Обаче джипът отново се стовари върху четирите си колела и те се понесоха напред.
— Реката. Тръгни по реката!
Заповедта дойде от Ангъс. Дейвид се подчини.
Колата се вряза в разкаляния склон и се понесе по коритото на реката, гумите разпениха водата, а патиците, гъските и чинките шумно протестираха и махаха с криле. Дейвид превключи скоростта и ускори. Голямата бяла кола беше бърза и нова.
Десет, двайсет, трийсет минути се носеха като стрела по реката. Една антилопа орикс, която спокойно пиеше вода, вдигна глава при шума и избяга. Газели уплашено вирваха муцуни, когато колата се задаваше, газейки по облите скали и опасно бързо лъкатушейки по завоите.
— Натам! — посочи Ангъс.
Дейвид се отклони по едно по-сухо речно корито. Възползва се от възможността да погледне назад отново и надеждата му се разпали — наистина бяха успели.
Бяха избягали.
Идеше му да се разхлипа ужасено и едновременно да се разкрещи тържествуващо. Не направи нито едно от двете. Шофираше. Смълчан. В колата беше тихо. Спряха за няколко минути, Ейми намери в аптечката на колата някакво лекарство и намаза изгорената му ръка. Той я погледна. Тя не плачеше, но очите й бяха замъглени — едва контролираше ужаса си. Колата потегли, бягството им продължи.
Слънцето беше високо в небето и беше станало горещо. Дейвид се помъчи да овладее собствените си страхове, собствения си ужас.
Защо? Защо изобщо Мигел беше тук? Все успяваше да ги открие. Оцоко. Вълка. Безмилостният.