Ейми стрелна с поглед Дейвид, после Ангъс.
— Мигел беше изключително… сексуален.
— Прекомерно либидо, да. — Ангъс дори се усмихна. — Хиперсексуалност, сатириаза. И хиперсомния.
— Заспиваше винаги след секс.
— Типично за мъжа. Какво да се прави. — Ангъс зарея поглед към пустинята и продължи: — Затова подозирам, че Мигел има някакво неясно съчетание от синдрома на Клайн Левин и синдрома на Халерворден-Шпац, което не е рядкост сред каготите. С течение на времето състоянието му ще се влошава. А един от психосексуалните симптоми може да бъде антрофагията. Канибализмът! Разбрах, че има такива импулси, когато забелязах, че души пушека… снощи.
Дейвид погледна в огледалото за обратно виждане — в агресивния хумор на шотландеца, в решителната му усмивка прозираше смайваща печал.
— Значи затова подейства млечката — отбеляза Ейми.
— Именно. След като го видях как се държеше с горкия Алфи, знаех, че отново ще му се прииска да души пушека, да вдъхне мириса на горяща… човешка плът. Разбрах, че ще направи точно това, когато започнат да те пекат, Дейвид. Че няма да може да устои.
— А млечката?
— Euphorbia virosa. Наричат я и бушменска отрова. Хапнеш ли от листата й, бързо ще умреш. Пушекът от горящото дърво след достатъчно дълго време убива, а иначе от него много бързо изпадаш в несвяст. Заложих на предположението, че Мигел ще пристъпи напред и ще вдиша, че ще опита да долови вкусната за него миризма.
Дейвид усети, че му се гади… издълбоко.
— Но, Ангъс, ако Мигел не беше пристъпил напред и не беше вдишал пушека от млечката… същият този пушек щеше да убие мен.
— Ами да. Реших, че няма да имаш нищо против да умреш по-бързо от отрова, вместо да чакаш да се изпечеш.
Колата утихна. Старият черен път стана истинско шосе. Черно, с настилка и убийствено право — като острия връх на реактивен самолет, устремен на юг. Слънцето висеше азимутно на небето, а на далечния и пуст хоризонт се очертаха силуетите на бягащи щрауси. Дейвид се замисли за своя крехък дядо в хосписа насред пустинята: desolada, desolada, desolada.
За тъгата и срама на дядо си, за ужасната съдба на родителите си.
— Къде отиваме? — обади се Ейми.
— В Рехобот. Града на копелетата.
— Моля?
Дейвид погледна в огледалото — на лицето на Ангъс все още беше изписана странната наперена усмивка.
— Ще се видя с майката на Алфонс, само за минутка. За да й кажа какво се е случило. Алфонс беше бастер. Означава копеле. Майка му живее в Рехобот и трябва бързо да отидем там, понеже Мигел не е мъртъв, а хората му ще намерят начин да се измъкнат от пустинята и ще дойдат в Шпергебит, ще дойдат да търсят Елоиз…
— Той защо не ти повярва? — вметна Ейми. — Когато му каза, че Елоиз е в Забранената зона? Защо продължи да прави… каквото направи. Беше получил отговор.
Ангъс изсумтя презрително:
— Още ли не разбираш? Този човек е тласкан от срамни импулси, от каготския си канибализъм. Вероятно години наред се е стараел да го владее, обаче синдромът се задълбочава и на повърхността излизат най-първичните му и зли желания…
— Ухапал е ръката на каготката, която е убил в Гюрс. Бабата на Елоиз. Ченгето нарече действието „експериментално“…
— Ето това е. Той се поддава на тези първични желания, понеже е на път напълно да полудее. Синдромът затяга хватката си. Задмини тази кола, трябва да побързаме.
Беше първото превозно средство, което виждаха от един час. Дейвид ускори — шофьорът на другата кола беше едър мъж, на вид германец. Примигна им с фаровете, когато го изпревариха: две сребристи присветвания в трептящата мараня.
— Разбирате ли, Мигел използва безизходицата, в която ни постави, като извинение… да сготви някого — продължи Ангъс. — Беше получил отговор на въпроса си, обаче импулсите му взеха доминираща роля. Всъщност онова, което желаеше истински, беше човешка плът. Колкото е възможно повече. Шанс да удовлетвори най-низките си подтици. Не можеше да се овладее.
— А сега?
— Сега ще погне Елоиз. В крайна сметка, останала му е несвършена работа. Трябва да провали опитите и да спре изследванията ни, а после да убие Елоиз, последната каготка.
Страховита мисъл хрумна на Дейвид.
— Ангъс, и Елоиз ли е луда?
— Не. Не всеки кагот страда от тези синдроми. Тя е добре. Мнозина каготи също… или поне бяха… напълно здрави. Особено в началото на тяхната… изолация.